Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

Сетивата също имат представа за идеална красота. А когато към нея се прибавят кроткият нрав и поетичността, с които Люсиен се отличаваше, лесно може да се разбере безумната страст на същества, особено чувствителни към външните качества — дар от природата, и наивни във възторзите си. Естер хълцаше тихо и лежеше прекършена от безкрайна мъка.

— Но, буболечко моя — продължаваше Люсиен, — не ти ли казах, че от това зависи животът ми?…

При тази нарочно спомената дума Естер се изправи като диво животно, развързаните й коси обвиха прелестното й лице, сякаш бяха разлистени клони. Тя загледа втренчено Люсиен.

— Животът ти!… — провикна се тя, вдигна ръце и ги отпусна с движение, присъщо на попадналите в опасност проститутки. — Вярно, в писмото на онзи дивак се говори за важни неща.

Тя измъкна от колана си някаква смачкана хартийка и каза на Йороп:

— Остави ни сами. Виж какво ми пише — обърна се тя към Люсиен, когато Йороп излезе и затвори след себе си вратата, като му подаде току-що полученото от Карлос писмо.

Люсиен го прочете на глас:

— „Утре в пет часа сутринта заминавате, ще ви отведат при един от пазачите на гората Сен-Жермен и там ще се настаните в една стая на първия етаж. Не излизайте от стаята, докато не получите от мене разрешение; няма да бъдете лишена от нищо. Пазачът и жена му са сигурни хора. През деня не се показвайте на прозореца; ако желаете да се раздвижите, можете да се разхождате нощем, пазачът ще кара колата ви. По време на разходката дръжте перденцата спуснати: от това зависи животът на Люсиен. Люсиен ще дойде тази вечер да се сбогува с вас; изгорете писъмцето пред него…“

Люсиен изгори веднага бележката на пламъка на свещта.

— Виж какво, любими мой — каза Естер, след като изслуша съдържанието на писъмцето, както престъпникът слуша смъртната си присъда, — няма да ти казвам, че те обичам, би било глупост… Скоро ще станат пет години, откакто ми се струва, че да те любя, е така естествено, както да дишам или да живея… Още в първия ден, когато започна моето щастие под закрилата на онзи загадъчен човек, който ме постави тук, както се поставя малко рядко животинче в клетка, знаех, че ти трябва да се ожениш. Женитбата е необходимост в твоя живот; пазил ме бог да попреча на твоето благоденствие. Тази женитба е моята смърт. Не искам да ти досаждам обаче; няма да постъпя като работничките, които се самоубиват с мангал разпалени въглища, стига ми първият път; както казва Мариет, вторият път ти втръсва. Не, ще замина далеч, далеч от Франция. Азѝ познава някои тайни от нейната страна, тя ми обеща да ме научи да умра неусетно. Убождаш се и готово! Всичко е свършено. Само едно нещо искам от тебе, скъпи, обожавани мой: не ме лъжи. Получила съм си моя дял от живота: от деня, когато те срещнах, през 1824 година, до днес съм имала повече щастие, отколкото може да се побере в живота на десет щастливи жени. Ето защо приеми ме такава, каквато съм: жена, която може да бъде много силна, но и много слаба. Кажи ми: „Женя се.“ От тебе ще поискам само да се сбогуваме много нежно и вече няма да чуеш да се говори за мен…

След това изявление, което по искреност можеше да съперничи само с невинните й движения и интонация, настъпи миг на мълчание.

— За женитбата ти ли става въпрос? — продължи тя и потопи като остър меч блестящия си и омайващ поглед в сините очи на Люсиен.

— Вече осемнадесет месеца подготвяме женитбата ми, която все още не се урежда — отговори той. — Не зная кога ще се уреди; но не за нея става дума, скъпа моя… а за абата, за мен, за теб… голяма опасност ни заплашва… видял те е Нюсенжан…

— Да — отвърна тя, — във Венсенската гора. Значи, ме е познал?…

— Не — каза Люсиен, — но е лудо влюбен в тебе, та чак си е загубил ума. След вечерята, когато те описваше, разправяйки за срещата ви, аз непредпазливо неволно се усмихнах, защото положението ми в обществото е като на заобиколения от клопките на неприятелското племе дивак. Според Карлос, който гледа да ми спести всяко напрежение, това положение е опасно: той се нагърбва да измами Нюсенжан, ако на него му хрумне да ни шпионира, а баронът е способен на такова нещо; той дори ми говори за некадърността на полицията. Запалила си пожар в стар и пълен със сажди комин…

— Е, и как смята да действува твоят испанец? — запита тихичко Естер.

— Нищо не зная, каза ми да бъда съвсем спокоен — отговори Люсиен, без да смее да я погледне.

— Щом е така, ще се подчиня с кучешко покорство, което е моята гордост — каза Естер, улови Люсиен под ръка и го отведе в съседната стая с думите: — Вечеря ли добре, Лулу, у оня гнусен Нюсенжан?