Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Не се показвайте пред баща ми, той ще ви каже някоя грубост, вие няма да я понесете и за двама ни това ще бъде край… Онази злобна маркиза д’Еспар му казала, че майка ви ходела да гледа родилки, а сестра ви била гладачка…

— Ние бяхме изпаднали в страшна бедност — отвърна Люсиен и сълзи изпълниха очите му. — Това не е клевета, а най-чисто злословие. Сестра ми днес е повече от милионерка, а майка ми почина преди две години… Пазили са тези сведения за момента, когато успехът ми у вас е на път да се осъществи.

— Но какво сте направили на госпожа д’Еспар?

— Имах непредпазливостта да разкажа под шеговита форма у госпожа дьо Серизи, господин дьо Бован и господин дьо Гранвил историята на процеса, който тя водила, за да лиши от права мъжа си маркиз д’Еспар; разказа ми я Бианшон. Отношението на господин дьо Гранвил, подкрепено от Бован и Серизи, стана причина да се промени становището на министъра на правосъдието. Те и двамата отстъпиха пред „Газет де Трибюно“, пред скандала и маркизата получи свой дял в мотивировката на присъдата, с която се сложи край на това отвратително дело. Господин дьо Серизи е бил несдържан, с което превърна маркизата в мой враг, но, от друга страна, аз спечелих и неговото покровителство, и на главния прокурор, и на граф Октав дьо Бован, на които госпожа дьо Серизи разказала на каква опасност са ме изложили, тъй като са дали да се разбере от кой извор са черпили сведенията си. Господин маркиз д’Еспар пък прояви нетактичност, като ме посети; за него аз бях човекът, на когото той дължеше спечелването на това нечестно дело.

— Аз ще ви избавя от госпожа д’Еспар — каза Клотилд.

— А как? — възкликна Люсиен.

— Майка ми ще покани младите д’Еспар, които вече не са деца и са очарователни. Бащата и двамата сина ще запеят тук хвалебствени песни за вас, така че можем да бъдем сигурни, че никога вече няма да видим майка им…

— Ах, Клотилд! Прекрасна сте! Ако не ви обичах заради самата вас, щях да се влюбя в ума ви.

— Това не е от ума — отвърна тя, издавайки се колко е влюбена. — Довиждане. Не идвайте няколко дена. Когато ме видите в черквата „Сен-Тома-д’Акен“ с розово шалче, ще знаете, че баща ми е променил настроението си. Залепила съм отговора на писмото ви на гърба на креслото, на което сте седнали, то може би ще ви утеши за дните, когато няма да се виждаме! Сложете вашето писмо в кърпичката ми…

Очевидно тази млада личност бе повече от двадесет и седем годишна.

Люсиен нае файтон на улица Ла Планш, слезе от него на булевардите, взе друг при „Мадлената“ и каза на кочияша да пита за арката на улица Тетбу.

Когато влезе при Естер в единадесет часа, намери я обляна в сълзи, но нагиздена както винаги, за да му бъде приятна! Тя очакваше своя Люсиен, полегнала на дивана от бял сатен с втъкани жълти цветя, облечена в чудесна роба от индийски муселин, с аленочервени панделки, без корсет, с коси просто прибрани на тила, обута в прелестни кадифени пантофки, подплатени с червен сатен; всички свещи бяха запалени и наргилето бе готово; но нейното наргиле, от което не бе пушила, стоеше загаснало пред нея, като свидетел на състоянието й. Чувайки, че се отварят вратите, тя избърса сълзите си, скочи като газела и обви с ръце Люсиен — като парче плат, отнесено от вятъра и омотало се около някое дърво.

— Ще се разделим — каза тя, — вярно ли е?

— О, само за няколко дена — отвърна Люсиен.

Естер пусна Люсиен и падна като мъртва на дивана. При подобни положения повечето жени бърборят като папагали! Ах, как само ви любят те!… Може пет години да са се изминали, те се чувствуват като след първия любовен ден, не могат да се отделят от вас и са великолепни в негодуванието, отчаянието, любовта, гнева, съжаленията, ужаса, мъката, предчувствията! Красиви са като в Шекспирова сцена. Но да знаете едно! Тези жени не обичат. Ако наистина са онова, което твърдят, че са, ако са истински влюбени, те постъпват като Естер, като децата, както диктува истинската любов; Естер не продумваше нищичко, тя лежеше с лице, заровено във възглавниците, и плачеше с горещи сълзи. А Люсиен се мъчеше да я повдигне и я успокояваше.

— Но, детето ми, ние не се разделяме… Как така, виж как приемаш моето отсъствие след почти четири години щастие! — „Ах, защо съм им тъй скъп на тия момичета?…“ — запита се той, спомняйки си, че по същия начин го бе обичала и Корали.

— О, господине, вие сте много добър! — забеляза Йороп.