Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Зет ми трябва да си е направил вече състояние — възрази Люсиен, — в негово лице ще имаме нещо като отговорен редактор.

— Значи, остава ни само да намерим милиона! — бе се провикнал Карлос. — Аз ще помисля по тази работа.

За да допълним картината на положението на Люсиен в дома на Гранлийо, ще кажем, че никога не го бяха поканили на вечеря. Нито Клотилд, нито херцогиня д’Юксел, нито госпожа дьо Мофриньоз — която запази чудесното си отношение към Люсиен — успяха да получат от стария херцог това благоволение, дотолкова благородникът си оставаше недоверчив към оня, когото наричаше „сеньор дьо Рюбампре“. Тази тънка разлика, забелязвана от цялото общество, причиняваше жива рана на Люсиеновото честолюбие; той чувствуваше, че в този дом само го търпят. Хората имат право да бъдат взискателни. Толкова често ги мамят! Да играеш роля в парижкото общество, без да притежаваш известно на всички състояние, без някаква честна професия, е положение, което никаква хитрина не може да задържи дълго време. Затова и Люсиен при общественото си изкачване придаваше особена тежест на възражението: „От какво живее той?“ Той бе принуден да признае у госпожа дьо Серизи, на която дължеше подкрепата на главния прокурор Гранвил и на един министър, граф Октав дьо Бован, председател на върховния съд, че „затъва в ужасни дългове“.

На влизане в двора на двореца, където се намираше причината, оправдаваща неговото тщеславие, Люсиен си каза горчиво по повод разсъжденията на Тромп-ла-Мор: „Чувствувам как всичко се пропуква под нозете ми!“ Той любеше Естер, а искаше да се ожени за госпожица дьо Гранлийо! Особено положение! Трябваше да продаде едната, за да купи другата. Само един човек можеше да направи тази сделка, без да пострада честта на Люсиен, и този човек бе предрешеният испанец; не се ли налагаше те и двамата да бъдат дискретни не само спрямо хората, но и помежду си? В живота не се среща такъв договор, където всеки да е едно след друго и господар, и подчинен.

Люсиен прогони облаците, помрачили челото му, и влезе весел, сияещ в салоните на дома Гранлийо.

Прозорците бяха отворени, уханията от градината изпълваха салона, поставената по средата жардиниера привличаше погледа с цветната си пирамида. Седнала в един ъгъл, на една софа, херцогинята разговаряше с херцогиня дьо Шолийо. Няколко жени образуваха странна група: всяка показваше по различен начин скръбта си. Във висшето общество никой не се интересува от самото нещастие или мъка: всичко е думи. Мъжете се разхождаха в салона или в градината. Клотилд и Жозефин се суетяха около масата за чай. В един ъгъл епископският наместник дьо Памие, херцог дьо Гранлийо, маркиз д’Ажуда-Пинто и херцог дьо Мофриньоз играеха вист. Известиха за пристигането на Люсиен, а той прекоси салона, поздрави херцогинята и я запита на какво се дължи тъгата, изписана на лицето й.

Госпожа дьо Шолийо току-що получи ужасна вест: починал е зет й; барон дьо Макюмер, бивш херцог дьо Сориа. По-младият херцог дьо Сориа и жена му ходили в Шантпльор да се погрижат за брат си и те съобщили това тъжно събитие. Луиз била в страшно състояние.

— Никоя жена не може да бъде обичана два пъти в живота си, както Луиз бе обичана от мъжа си — каза Мадлен дьо Морсоф.

— Тя ще бъде богата вдовица — продължи старата херцогиня д’Юксел, загледана в Люсиен, който запази безстрастното си изражение.

— Горката Луиз — забеляза госпожа д’Еспар, — разбирам я и я съжалявам.

Маркиза д’Еспар прие унесения вид на чувствителна и сърдечна жена. Макар че дъщеря й, Сабин дьо Гранлийо, бе само десетгодишна, тя вдигна към майка си умните си очи; маркизата само я стрелна и почти подигравателният й поглед веднага бе обуздан. Това значи да възпиташ добре децата си.

— Ако дъщеря ми издържи този удар, бъдещето й ще ми донесе много безпокойства — каза госпожа Шолийо с най-майчински вид. — Луиз е много романтична.

— Не зная от кого са взели дъщерите ни този характер?… — забеляза старата херцогиня д’Юксел.

— Трудно е днес да се съчетаят изискванията на сърцето и на благоприличието — навеси се един стар кардинал.

Люсиен, който нямаше какво да каже, отиде към масата за чай да поднесе почитанията си на госпожица дьо Гранлийо. Когато поетът се отдалечи на няколко крачки от групата на жените, маркиза д’Еспар се наведе и пошушна на ухото на херцогиня дьо Гранлийо:

— Значи, вие вярвате, че този младеж обича много вашата скъпа Клотилд?