Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

Известният банкер пиеше чая си, гризейки филийки, намазани с масло, като човек, чиито зъби отдавна вече не се наточват от апетита, когато чу, че някаква кола спря пред градинската вратичка. Малко по-късно секретарят му представи Контансон, когото едва бе намерил в едно кафене близо до затвора „Сент-Пелажи“, където тайният агент обядваше с бакшиша, получен от един длъжник, затворен при по-добри условия, които се заплащат. Нека ви кажа, че Контансон бе истинска поема, парижка поема. Само ако го видехте, веднага бихте разбрали, че Фигаро на Бомарше, Маскарий на Молиер, фронтеновци на Мариво и лафльоровци на Данкур — тия забележителни образи на дръзко мошеничество, изнемогваща хитрост, измамничество, вдъхновяващо се от собствените си разкрити уловки — са нещо дребно пред този исполин на находчивостта и на човешкото нищожество. Когато срещнете в Париж някакъв тип, той е престанал вече да представлява отделна личност, а се е превърнал в зрелище, и то не на един момент от неговия живот, а на цялото му съществуване, на няколко човешки живота! Изпечете на три пъти в пещта един гипсов бюст и ще получите нещо, което напомня флорентински бронз; точно така мълниите на безброй беди, повелите на страхотни ситуации бяха замургавили лицето на Контансон, сякаш огънят на някаква пещ му бе отнел естествения цвят. Сгъстените бръчки не можеха вече да се оправят и те образуваха вечни гънки, бели в основата си. Жълтото му лице бе цялото набръчкано. Черепът, който приличаше на Волтеровия, притежаваше нечувствителноетта на човешка глава и ако не бяха няколкото косъма на темето, човек би се усъмнил дали това е глава на жив човек. Под неподвижното чело се движеха безизразни очи, като очи на китаец, поставени под стъкло на вратата на магазина за чай, изкуствени очи, които се правят на живи и чието изражение никога не се променя. Плоският като на смъртта нос изразяваше презрение към съдбата, а стиснатата като на скъперник уста бе вечно зяпнала, но бе безмълвна като отвора на пощенска кутия. Невъзмутим като дивак, със загорели ръце, този слабичък и сух човечец притежаваше изпълненото с безгрижие държане, присъщо на Диоген, което никак не може да се схване като почтително. И какви ли само разкрития за живота и за нравите му не бяха изписани по дрехите му за умеещите да разчитат по облеклото!… Особено панталоните му!… Панталони, каквито носят наетите от полицията свидетели, черни и лъскави като плата, наричан лустрин , от който правят адвокатските роби!… Жилетката бе купена в квартал Тампл и бе с яка, и то бродирана!… Фракът бе възчервеникаво черен!… Цялото облекло бе изчеткано и горе-долу чисто; красеше го един часовник, окачен на верижка — имитация на злато. Контансон носеше риза на плисета от жълто платно, на която блестеше карфица с изкуствен диамант! Кадифената му яка приличаше на каторжнически нашийник, над който излизаше на червеникави гънки кожата на някакъв жител от Карибските острови. Копринената шапка лъщеше, сякаш бе от сатен, а дъното й би пуснало мазнина за две кандила, ако се намереше бакалин да го купи и свари. Но всички тези подробности не са нищо, би трябвало да се опише невероятната изисканост, която Контансон умееше да влага в тях. В яката на фрака, в неизменно излъсканите ботуши със зяпнали подметки имаше нещо кокетливо, което никой френски израз не може да предаде. Най-сетне, за да покажем макар и смътно тази смесица от толкова различни тоналности. Ще допълним, че по външния вид на Контансон досетливият човек би разбрал, че ако вместо да е полицейски доносчик, той бе крадец, дрипите му нямаше да предизвикват усмивки по устните, а щяха да ни карат да изтръпваме от страх. Само да погледнеше облеклото му, наблюдателят би си казал: „Това е долен човек, той пие, играе на карти и има пороци, но не се е впиянчил и не играе нечестно; този човек не е крадец, нито убиец.“ У Контансон наистина имаше нещо неопределимо до момента, в който думата „шпионин“ ви дойдеше на ума. Той бе вършил всякакви занаяти, известни и неизвестни. Тънката усмивка на бледите му устни, примигването на въззеленикавите му очи, кривенето на плоския му нос показваха, че не му липсва остроумие. Лицето му бе като тенекиено, а и душата му навярно бе същата. Ето защо израженията на лицето у него бяха някакви гримаси, получени насила, от учтивост, а съвсем не прояви на душевни вълнения. Ако не беше толкова смешен, щеше да предизвиква ужас. Контансон — един от най-любопитните продукти на измета, плувнал по повърхността на кипящия парижки котел, където всичко се разлага — твърдеше най-вече, че е философ. Той казваше без всякакво огорчение: „Аз имам много способности, но нищо не ми плащат за тях, като че ли съм идиот!“ Вместо да обвинява хората, той осъждаше себе си. Дали можете да намерите друг като него, човек с толкова малко жлъч? „Обстоятелствата са против нас — повтаряше той на началниците си, — можехме да бъдем кристал, а сме пясъчно зрънце, това е.“ Нехайството му по отношение на облеклото си имаше обяснение: той държеше на дрехите, с които ходеше из града, толкова, колкото и някой актьор; умееше прекрасно да се маскира и гримира; би могъл да дава уроци на Фредерик Льометр, защото, когато пожелаеше, можеше да се направи на истинско конте. Някога в младостта си навярно бе принадлежал към разпуснатото общество на хората, които дават квартири за любовни срещи. Проявяваше дълбока неприязън към криминалната полиция, тъй като по време на Империята бе работил в полицията на Фуше, който за него бе велик мъж. Откакто бе премахнато Министерството на полицията, бе приел от немай-къде да работи при арестите по търговски дела; обаче способностите му, които бяха известни, както и хитростта му, го бяха превърнали в ценно оръдие, така че неизвестни шефове от политическата полиция бяха оставили името му в списъците си. Контансон, а също така и колегите му, бе само един от фигурантите в тази драма, където, станеше ли дума за нещо политическо, първите роли се играеха от началствата.