Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Е топре, напиши токафа в колко часа ще бъте липофната среща — каза баронът, усмихвайки се на плоската шега.

— Господин баронът няма ли да подхвърли нещичко?… — запита Контансон смирено заплашително.

— Шан — викна баронът на градинаря си, — ити фсеми от Шорш тфатесет франка и ми ки тонеси…

— Ако обаче господин баронът няма други сведения освен онези, които ми е дал, много се съмнявам, че господарят ми ще пожелае да му услужи.

— Имам и труки! — отвърна баронът хитро.

— Имам чест да поздравя господин барона — каза Контансон, вземайки двадесетфранковата монета, — ще имам също така честта да кажа на Жорж къде трябва да отиде тази вечер господинът, защото в добре уредената полиция никога нищо не трябва да се пише.

„Чутна рапота, колко са тосетлифи теси юначаки — рече си баронът, — и фаф полицията е сещото като фаф стелките.“

Като излезе от дома на барона, Контансон тръгна спокойно по улица Сен-Лазар към улица Сент-Оноре и оттам — към кафене „Давид“; той погледна през прозореца и видя вътре един старец, известен под името дядо Канкоед.

Кафене „Давид“, което се намира на ъгъла на улиците Ла Моне и Сент-Оноре, се радваше през първите тридесет години на нашия век на известност, стигаща чак до квартал Бурбоне. Там се събираха бивши или настоящи търговци като Камюзо, Льоба, Пийро, Попино, както и някои собственици, например дребничкият дядо Молиньо. От време на време се мяркаше и старият дядо Гийом, дошъл от улица Коломбие. Говореха за политика, но само помежду си, предпазливо, защото мнението за кафене „Давид“ бе, че там се събират либерали. Разказваха си кварталните клюки, до такава степен хората изпитват нужда да се подиграват едни на други!… Това кафене — както и всички кафенета — имаше един своеобразен посетител в лицето на дядо Канкоел, който ходеше в него още от 1811 година и изглеждаше дотолкова в тон с почтените хора, които се събираха там, че никой не се стесняваше да говори за политика в негово присъствие. Понякога човечецът, чиято простота даваше повод за много закачки от страна на постоянните посетители, изчезваше за месец-два, но тези отсъствия, отдавани редовно на различните му недъзи или на възрастта му (защото още през 1811 година той изглеждаше на повече от шестдесет години), не изненадваха никога никого.

— Какво става с дядо Канкоел?… — запитваха жената, която стоеше на тезгяха.

— Май че някой ден ще научим за смъртта му в колоната за дребни вести — отговаряше тя.

С произношението си дядо Канкоел издаваше произхода си, тъй като казваше естатуя, еспециална и туркин вместо турчин. Наричаше се по името на едно малко имение, „Ле Канкоел“ (дума, която в някои провинции означава „бръмбар“), в департамента Воклюз, откъдето бе дошъл. Бяха започнали да казват просто Канкоел, вместо де Канкоел, от което човечецът не се сърдеше, тъй като смяташе, че аристокрацията е умряла още през 1789 година; впрочем самото имение не му принадлежеше, понеже бе втори син в семейството на по-малкия брат. В днешно време облеклото на дядо Канкоел би изглеждало странно; но между 1811 и 1820 година то не учудваше никого. Старецът носеше обувки с железни токи, копринени чорапи на бели и сини райета, панталон от дебела тафта с кръгла тока на колана, в тон с обувките. Бяла жилетка с бродерия, стар зеленикавокафяв сукнен фрак с метални копчета и риза с плисирано жабо допълваха облеклото му. В средата на жабото блестеше златен медальон, под чието стъкло се виждаше малко светилище от коси — едно от очарователните прояви на чувства, които успокояват хората, както плашилото прогонва врабците. Повечето хора, също както животните, се плашат и успокояват от малко нещо. Панталоните на дядо Канкоел се държаха с една катарама, която според модата от миналото столетие се закопчаваше високо. От колана висяха две успоредни железни верижки, направени от множество халкички и завършващи със сноп украшения. Бялата му връзка се закопчаваше отзад с малка златна тока̀. И най-сетне една републиканска триъгълна шапка, каквато носеше и господин Три, председателят на съда, продължаваше да краси и през 1816 година снежнобялата му и напудрена коса. От известно време дядо Канкоел бе заменил тази толкова скъпа за него шапка (старецът счете, че е длъжен да направи тази жертва пред новото време) с отвратителното днешно бомбе, срещу което никои не смее да възрази. Малка опашка коси, стегнати с панделка, описваше на гърба на фрака кръгообразна черта, където мръсотията се прикриваше от тънък пласт пудра. Ако спрете вниманието си само на отличителната черта на лицето му — червения и покрит с пъпчици нос, същинска гъба, — бихте предположили, че този почтен старец по природа е хапльо и има лек характер, че е глупавичък и добряк, но бихте се излъгали като всички в кафене „Давид“, където никой никога не бе се вгледал в прозорливото чело, в язвителната уста и в студените очи на този старец, роб на пороците и невъзмутим като Вителий, с императорски корем, появяващ се, така да се каже, като че ли след възкръсване. През 1816 година един млад търговски пътник, наречен Годисар, постоянен посетител на кафене „Давид“, се запи от единадесет часа до полунощ с някакъв бивш Наполеонов офицер. Той има неблагоразумието да говори за важен, на път вече да избухне заговор срещу Бурбоните. В кафенето нямаше други хора освен дядо Канкоел, който изглеждаше заспал, двамата задрямали келнери и жената на тезгяха. През следващите двадесет и четири часа Годисар бе арестуван, заговорът — разкрит. Двама мъже загинаха на ешафода. Нито Годисар, нито който и да било друг заподозряха някога дядо Канкоел да е издал тайната. Изгониха келнерите, следиха се взаимно цяла година и изказваха опасенията си от полицията заедно с дядо Канкоел, който заявяваше, че щял да напусне кафенето, толкова се страхувал от нея.