Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

Контансон влезе в кафенето, поръча си чашка ракия, но не погледна към погълнатия с четене на вестници дядо Канкоел; когато изпи ракията си, той извади дадената от барона златна монета и с трикратно отривисто почукване по масата извика келнера. Той и жената от тезгяха огледаха златната монета с внимание, много обидно за Контансон; недоверието им обаче бе обяснимо, като се има предвид впечатлението, което правеше на всички външният му вид. „Откъде е дошло това злато, от кражба или от убийство?“ — така помислиха неколцина свободомислещи и проницателни умове, които разглеждаха над очилата си Контансон, като в същото време се преструваха, че четат вестника си. Контансон, който виждаше всичко, но не се учудваше никога от нищо, избърса презрително устните си с едно шалче с три само кръпки, получи си рестото, пусна всички едри монети в малкото джобче, чийто някога бял хастар бе станал черен като панталона му, и не остави нищичко на келнера.

— Ама че обесник! — рече дядо Канкоел на съседа си, господин Пийро.

— Ами! — отговори за всички господин Камюзо, който единствен не бе проявил ни най-малко учудване. — Това е Контансон, дясната ръка на Лушар, таен агент в търговията. Сигурно ще пипнат някого в квартала…

Четвърт час по-късно дядо Канкоел стана, взе си чадъра и си тръгна най-спокойно.

Не се ли налага да обясним какъв страшен и потаен човек се криеше под дрехите на дядо Канкоел, също както абат Ерера прикриваше Вотрен? Истинското име на този южняк, роден в Канкоел — единственото имение на иначе доста почтеното семейство, — бе Пейрад. Той наистина произхождаше от по-малкия клон на рода Ла Пейрад, старо, но обедняло семейство в графството, което продължаваше да притежава земята на имението Ла Пейрад. Бе седмото дете и седемнадесетгодишен бе дошъл в Париж през 1772 година пеш, с две екю по шест ливри в джоба, подтикван от буйния си темперамент и от грубото желание да преуспее, което привлича толкова жители на Южна Франция в столицата, след като разберат, че бащиният дом никога не ще им даде възможност да задоволят страстите си. Ясно ще стане как е преминала младостта на Пейрад, като кажем, че през 1782 година той бе довереникът, героят на главното полицейско наместничество, където бе особено уважаван от двамата последни главни наместници, господата Льоноар и д’Албер. Революцията не притежаваше полиция, тя нямаше нужда от нея. Тогава доста много се разпространи доносничеството, нарекоха го гражданска доблест. По време на Директорията (чието управление бе малко по-законно от управлението на Комитета за обществено спасение) се наложи да се възстанови някаква полиция и Първият консул довърши това дело със създаваното на Префектурата на полицията и Министерството на полицията. Пейрад, който бе човек на традициите, изгради кадровия щат заедно с някой си Корантен, много по-влиятелен от Пейрад, макар и по-млад, който прояви дарованията си в подземията на полицията. През 1808 година огромните заслуги на Пейрад бяха възнаградени с назначаването му на отговорен пост главен полицейски комисар в Анверс. Според замисъла на Наполеон тамошната Полицейска префектура се равняваше на Министерството на полицията, чиято задача бе да извършва надзор над Холандия. След похода през 1809 година Пейрад бе арестуван в Анверс по заповед, излязла от кабинета на императора, доведен между двама стражари с пощенска кола в Париж и хвърлен в затвора „Ла Форс“. Два месеца по-късно той излезе оттам по поръчителство на приятеля му Корантен, след три разпита по шест часа всеки при префекта на полицията. На какво дължеше Пейрад изпадането си в немилост, дали на изумителната дейност, с която бе подпомогнал Фуше при защитата на френските брегове, нападнати, както казваха по онова време, вследствие на Валхернската експедиция, при която херцог д’Отрант изплаши с военните си способности императора? По времето на Фуше това бе само предположение; днес обаче то е сигурно, тъй като всички знаят какво бе станало на свикания тогава от Камбасерес Министерски съвет. Поразени като от гръм от новината за опита за нападение от страна на Англия, която си връщаше на Наполеон за Булонската експедиция, и изненадани от отсъствието на владетеля, окопал се тогава на остров Лобау, където Европа го считаше за загинал, министрите се чудеха какво решение да вземат. Общо бе мнението да се изпрати куриер при императора; единствен Фуше се осмели да очертае плана за отбрана, който впрочем той приложи на дело. „Действувайте, както намирате за добре — му бе казал Камбасерес, — аз държа да запазя главата си и изпращам рапорт до императора.“ Известно е какъв безсмислен предлог съчини императорът след завръщането си, за да хвърли в немилост пред целия Министерски съвет своя министър и да го накаже, че е спасил Франция без него. От този ден той прибави към враждебността на принц Талейран и омразата на херцог д’Отрант — двамата единствени големи политически мъже, родени от революцията, които може би щяха да спасят Наполеон през 1813 година. За да отстранят Пейрад, изтъкнаха един просташки предлог — злоупотребата, — като казаха, че той бил подпомагал пропатандата и поделял някои печалби с висши търговски служители. Подобно отношение бе тежко за човек, получил заради големите си заслуги маршалския жезъл на Главното комисарство. Остарял в делова работа, този човек притежаваше тайните на всички правителства от 1775 година, когато бе постъпил в Главното полицейско наместничество. Императорът, който се смяташе достатъчно силен, за да създава кадри за своите цели, не взе под никакво внимание препоръките, направени му по-късно в полза на човек, считан за един от най-сигурните, най-похватните и най-остроумни, но неизвестни таланти, натоварени да бдят за сигурността на държавата. Той реши, че може да замени Пейрад с Контансон; Контансон обаче бе вече привлечен от Корантен да работи за него. Пейрад бе още по-жестоко засегнат и поради обстоятелството, че бе развратник и чревоугодник; що се отнася до женската част, се намираше в положението на сладкар, който би хапнал с удоволствие сладкиши. Порочните му нрави бяха станали негова втора природа; не можеше вече да се откаже от хубаво ядене, от игра на карти, изобщо от живот не разкошен, но на широка нога, на какъвто се отдават всички хора с големи способности, чувствуващи потребност от прекомерни развлечения. Освен това дотогава бе живял охолно, без някога да му бяха искали да се отчита, тъй като ядеше направо от държавната трапеза, защото не държаха сметка нито за него, нито за приятеля му Корантен. Остроумен и циничен, той обичаше работата си; беше философ. Впрочем, на което и стъпало да се намира полицейският механизъм, доносчикът не може — също както и каторжникът — да се залови с почтена или свободна професия. Подобно на осъдените или на духовниците, щом един път бъдат белязани или зарегистрирани, полицейските шпиони придобиват нещо неизличимо в характера си. Има същества, на които обществото налага гибелна участ. За своя беда Пейрад се бе привързал към едно хубаво момиченце, едно дете, за което беше сигурен, че е негово, родено от някаква прочута актриса, на която бе услужил, а тя му остана признателна цели три месеца. Той доведе детето си от Анверс, но остана без средства в Париж, с хиляда и двеста франка годишна помощ, отпусната от Префектурата на бившия ученик на Льоноар. За двеста и петдесет франка се настани в малък петстаен апартамент на четвъртия етаж на улица Моано.