Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

На вратата на Пейрад бе закачена плоча, по която той понякога намираше странни белези и цифри, писани с тебешир. Тази своего рода алгебра бе съвсем ясна за посветените в нея. Срещу съвсем безличното му жилище бе жилището на Лиди, състоящо се от преддверие, малка гостна, спалня и тоалетна масичка. И вратата на Лиди, като вратата на спалнята на Пейрад, бе направена от четири пласта ламарина между две здрави дъбови дъски, отрупани с ключалки и такава сложна система от резета, че бе трудно да се насилят, също като вратите на затвор. Така че, макар и къщата да бе с проход, с магазин и без вратар, Лиди живееше без страх. Трапезарията, малката гостна и спалнята, чиито прозорци бяха до един украсени с цветя, бяха по фламандски чисти и разкошно подредени. Фламандката-кърмачка не бе напускала никак Лиди, която тя наричаше своя дъщеря. Двете ходеха на църква така редовно, че бакалинът-роялнст, живеещ в същата сграда, на ъгъла на улица Моано и улица Ньов-Сен-Рок, си бе съставил отлично мнение за дядо Канкоел; семейството му, кухнята и продавачите заемаха първия етаж и мецанина. Вторият етаж се обитаваше от собственика, а третият бе даден под наем на един шлифовчик на скъпоценни камъни. Всички наематели имаха ключ от пътната врата. Бакалката приемаше любезно писмата и пратките за тези три тихи семейства, още повече, че на бакалския магазин имаше пощенска кутия. Без тези подробности чужденците и хората, които не познават Париж, не биха могли да разберат тайнствеността и спокойствието, занемареността и безопасността, превръщащи тази къща в някакво изключение за Париж. Настъпеше ли полунощ, дядо Канкоел можеше вече да натъкава мрежите си, да приема шпиони и министри, жени и проститутки, без да го види който и да било на света. Пейрад, за когото фламандката бе казала, че „не би сторил зло и на една муха!“, минаваше за извънредно добър човек. За дъщеря си той не жалеше нищо. След уроците по музика на Шмуке Лиди бе станала толкова добра музикантка, че сама можеше да композира. Тя умееше да оцветява рисунки с туш , да рисува с гуаш и акварел. Всеки неделен ден Пейрад вечеряше с дъщеря си. В този ден човечецът бе само баща. Вярваща, но без да прекалява, Лиди се причестяваше през страстната седмица, а всеки месец ходеше на изповед. От време на време обаче тя си позволяваше малки развлечения. Когато времето бе хубаво, тя се разхождаше в Тюйлери. Това й бе цялото удоволствие, защото водеше извънредно заседнал живот. Обожаваше баща си и бе в пълно неведение относно страшните му способности и тъмни занимания. Никакво желание не бе смутило още чистия живот на това тъй непокварено дете. Стройна, хубава като майка си, надарена с прекрасен глас, с изящно лице, с чудни руси коси, тя приличаше на не толкова реалистичните, колкото пълни с мистика ангели, поставяни от някои художници от епохата преди Ренесанса като фон на картините им със светото семейство. Погледът на сините й очи сякаш изливаше небесни лъчи върху онзи, на когото се спираше. Целомъдреното й, без всякакви модни увлечения облекло излъчваше прелестния аромат на девойка от буржоазията. Представете си някакъв стар демон, баща на един ангел, чрез чийто божествен допир той търси пречистване, и ще имате представа за Пейрад и дъщеря му. Ако някой би опетнил този бисер, бащата щеше да измисли за погубването му страхотна клопка, като онези, в които се хванаха по време на Реставрацията нещастниците, чиито глави паднаха на ешафота. Хиляда екю бяха достатъчни за Лиди и Кат, жената, която тя наричаше своя прислужница.

Като влезе от горната страна на улица Моано, Пейрад забеляза Контансон; той го задмина, изкачи се пръв, чу стъпките на агента си по стълбите и го въведе вътре, преди фламандката да успее да подаде носа си от кухнята. Едно звънче, задвижвано от решетеста вратичка на третия етаж, където живееше шлифовчикът, предупреждаваше обитателите на третия и четвъртия етаж, когато някой идваше при тях. Излишно е да казваме, че щом настъпеше полунощ, Пейрад обвиваше с памук чукчето на звънеца.

— Какво си се разбързал толкова, философе?

„Философ“ бе прозвището, дадено от Пейрад на Контансон, съвсем заслужено от този Епитет на доносчиците. А името Контансон бе, уви, едно от най-старите имена на нормандското феодално дворянство, (Виж романа „Братята утешители“.)

— Разбързал съм се, че има да се вземат някакви си десет хиляди.

— Какво? Нещо политическо ли?

— Не! Дреболия! Барон дьо Нюсенжан, знаете го, стар патентован обирач, се е разбесувал подир някаква жена, която видял във Венсенската гора, и сега трябва да му я намерим, иначе ще умре от любов… Вчера са свикали консулт от лекари, както ми каза лакеят му… Вече съм му измъкнал хиляда франка под предлог, че ще търся принцесата.