Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Е топре, качфайте се сас мен — отговори баронът и нареди да карат към Триумфалната арка.

— Вие сте ходили в Префектурата, господин барон, нали така?… Мога ли да зная какво сте казали на господин префекта и какво ви е отговорил той? — запита Пейрад.

— Прети та там петстотин франка на етин озобен чофек, ас исках та уснай тали той ки зпечелил… Ас само касал на брефекта, че иска та тафа рапота на етин акент на име Бейрат са чушпина, са тънка мисия, тали ас мока та има неокраничено тоферие фаф него… Брефект касал, че фие зте етин от най-умели и най-почтени хора. Тофа е фсишко .

— Желае ли сега господин баронът, след като са му съобщили истинското ми име, да ми каже за какво става дума?

След като разказа надълго и нашироко на ужасния си жаргон на полски евреин за срещата си с Естер, и възклицанието на лакея, застанал на колата отзад, и напразните си усилия, Нюсенжан завърши със случилото се в неговия дом: изплъзналата се от Люсиен дьо Рюбампре усмивка, предположението на Бианшон и на неколцина други светски мъже за връзка между непознатата и този млад мъж.

— Вижте какво, господин барон, най-напред вие ще ми дадете един аванс от десет хиляди франка срещу разноските, защото в тази история става въпрос за живота ви; а тъй като вашият живот е завод за сделки, нищо не трябва да се пренебрегне, за да се намери тази жена. Ах, здравата са ви пипнали!

— Та, ас сам бибнат…

— Ще ви кажа, ако потрябват повече пари, бароне; имайте доверие в мене — продължи Пейрад. — Аз не съм доносчик, както може би си мислите… През 1807 година бях главен полицейски комисар в Анверс и тъй като сега Луи XVIII е мъртъв, мога да ви доверя, че седем години ръководех контраполицията му… Така че с мене не стават пазарлъци. Вие сам разбирате, господин барон, че човек не може да направи проектосметка на съвестите, които трябва да купи, преди да е проучил самата сделка. Не се безпокойте, аз ще успея. Не мислете, че ще ме задоволите с каквато и да е сумичка, на мене ми трябва друго нещо като възнаграждение.

— Само тофа та не е етно кралство? … — каза баронът.

— На вас то няма да ви струва нищо.

— Топре .

— Познавате ли братята Келер?

— Много топре .

— Франсоа Келер е зет на граф дьо Гондрьовил, а граф дьо Гондрьовил е бил на вечеря вчера у вас със зет си.

— Кой по тяфолите мошал та ви каше … — викна баронът. — Тофа е Шорш, той финаки гофори…

Пейрад се позасмя. А забелязвайки тази усмивка, банкерът почувствува странно подозрение към слугата си.

— Граф дьо Гондрьовил е точно човекът, който може да ми издействува една служба в полицейската префектура; за създаването й префектът ще получи справка до четиридесет и осем часа — продължи Пейрад. — Поискайте това място за мен, направете така, че граф дьо Гондрьовил да пожелае да се намеси в тази работа, като вложи в нея известно пристрастие, и ще ми се отблагодарите за направената услуга. Искам само вашата честна дума, защото, ако я престъпите, рано или късно ще прокълнете деня, в който сте се родили… кълна се в това…

— Ас фи тафам чесна дума та набравя фасмошно …

— Ако и аз правех за вас само възможното, нямаше да е достатъчно.

— Топре, ште тействам открофено …

— Откровено… Друго не искам — каза Пейрад, — откровеността е единственото горе-долу неопетнено нещо, което можем да си разменим.

— Открофено — повтори баронът. — Кате шелаете та фи остафя?

— На края на моста Луи XVI.

— На моста на Гамарата — каза баронът на застаналия до вратата на колата лакей.

„ Сначи, ас ште получа непоснатата …“ — каза си баронът, като остана сам.

„Странна работа — мислеше си Пейрад, връщайки се пеш към Пале-Роайал, където възнамеряваше да се опита да утрои десетте хиляди франка и да уреди зестра на Лиди. Ето че се заех с дребните делца на младежа, чийто поглед е омагьосал дъщеря ми. Това трябва да е някой от ония мъже, дето си падат по жените“ — употреби той един от изразите на особения език, който си бе създал за своя лична употреба; неговите наблюдения и наблюденията на Корантен се предаваха често в осакатена форма, но затова образно и внушително.

Като се прибра у дома си, баронът не бе същият, бе весел, с румено и оживено лице — жена му и прислужниците останаха учудели.

— Да му мислят акционерите — каза дю Тийе на Растиняк.

Пиеха чай в малката приемна на Делфин дьо Нюсенжан на връщане от Операта.

— Та — поде баронът усмихнато, разбрал шегата на колегата си, — ште ми се та се санимафам със стелки…