Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

С настъпването на старостта обичта на Пейрад към незаконната му дъщеря се бе засилила. Заради нея именно той бе възприел външност на буржоа, тъй като желаеше да омъжи Лиди за почтен човек. Ето защо, особено през последните три години, той искаше да се настани на работа в Полицейската префектура или в Главното полицейско управление, но на честна работа, която да може да се върши открито. Най-сетне бе измислил служба, от която, както казваше на Корантен, щяло да се почувствува нужда рано или късно. Ставаше дума да се създаде в Префектурата служба за справки, която да бъде връзка между парижката полиция, криминалната полиция и полицията на кралството, а това щеше да помогне на Главното полицейско управление да извлече полза от тези иначе разпръснати сили. Само Пейрад бе в състояние на неговата възраст, след петдесет и пет годишна дискретност, да стане брънката, свързваща трите полиции, да бъде, с една дума, архиварят, към когото щяха да се обръщат и правителството, и правосъдието за изясняване на отделни случаи. По този начин Пейрад се надяваше да намери с помощта на Корантен възможност да улови зестра и съпруг за младата Лиди. Без да споменава името му, Корантен бе вече говорил за тази работа на генералния директор на полицията в кралството и той — някакъв южняк — бе сметнал за необходимо предложението да излезе от името на Полицейската префектура.

В момента, в който Контансон бе почукал три пъти със златната си монета на масата в кафенето — сигнал, означаващ: „Трябва да ви говоря“, — доайенът на полицейските кадри точно размишляваше по въпроса „чрез кого, чрез чии интереси да се накара сегашният префект да действува?“. Той приличаше на идиот, зачел се в „Курие франсе“.

„Горкичкият Фуше — казваше си той, вървейки по улица Сент-Оноре, — умря този велик човек! Свръзките ни с Луи XVIII са в немилост! Освен това, както казваше и Корантен вчера, нямат вече доверие в пъргавината и в ума на седемдесетгодишните хора… Ах! Защо свикнах да се храня при Вери, да пия отлични вина… да пея «Ла мер Годишон»… и да играя, когато ми паднат пари! За да си осигуриш положението, не е достатъчно, както казва Корантен, да си остроумен, необходимо е да знаеш да се държиш! Милият господин Льоноар правилно предсказа каква ще ми е съдбата, когато по повод аферата Колие, научавайки, че не съм останал под леглото на Олива, възкликна: «От вас никога нищо няма да излезе!»“

За да остане да живее на четвъртия етаж на сградата на улица Моано, уважаемият дядо Канкоел (и в къщата го наричаха така) бе открил в разположението на жилището някои особености, които подпомагаха упражняването на зловещия му занаят. Тъй като бе на ъгъла на улица Сен-Рок, от едната страна на къщата нямаше друга постройка. А понеже стълбището я разделяше на две половини, на всеки етаж имаше по две напълно самостоятелни стаи. Те се намираха откъм улица Сен-Рок. Над четвъртия етаж бяха таванските помещения, едно от които служеше за кухня, а другото бе жилище на единствената прислужница на дядо Канкоел, една фламандка, на име Кат, която бе откърмила Лиди. Дядо Канкоел бе превърнал едната от двете самостоятелни стаи в спалня, а втората — в кабинет, изолиран в дъното с дебела междинна стена. Прозорецът откъм улица Моано гледаше към един калкан. Разговаряйки по делови въпроси в този кабинет, избран нарочно с оглед на неприятния им занаят, двамата приятели не се бояха от ничий чужд поглед и от ничие ухо, тъй като между тях и стълбището бе спалнята на Пейрад. От предпазливост, уж за да зарадва кърмачката на детето си, Пейрад бе поставил в стаята на фламандката легло със сламеник, един козяк и много дебел килим. Освен това бе зазидал комина, а кюнецът на печката излизаше през външната стена към улица Сен-Рок. И най-сетне, бе постлал на пода няколко килима, за да не могат обитателите на долния етаж да доловят какъвто и да е шум. Понеже владееше начините за шпиониране, той проверяваше веднъж седмично междинната стена, тавана и пода и ги оглеждаше като човек, който иска да избие досадни насекоми. Увереността, че тук няма кой да го гледа, нито кой да го слуша, бе накарала Корантен да се спре на този кабинет като място за разговори всеки път, когато не правеше съвещанията си в къщи. Единствено генералният директор на полицията в кралството и Пейрад познаваха жилището на Корантен; там той приемаше лица, явяващи се като посредници от името на министерството и двореца; никакъв агент обаче, нито един негов подведомствен не отиваше там, а професионалните дела се обсъждаха при Пейрад. В тази с нищо незабележителна стая се замисляха планове и се вземаха решения, които, ако стените можеха да говорят, щяха да дадат материал за странни летописи и за любопитни драми. От 1816 до 1826 година в нея се обсъждаха огромни интереси. Там се проявиха в зародиша си събитията, които по-късно щяха да тегнат над Франция. Там именно още през 1819 година Пейрад и Корантен (предвидливи като главния прокурор Балар, но по-осведомени от него) си бяха казали: „Щом Луи XVIII не желае да нанесе удар или да се отърве от даден принц, той, значи, ненавижда брат си! Следователно желае да му остави в наследство една революция!“