Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Да оставим това — каза съдията и прибра сведенията в папката — това са тайни между полицията и правосъдието и съдията ще прецени какво струват; все едно, че господин и госпожа Камюзо никога нищо не са знаели.

— Има ли нужда да ми го напомняш? — каза госпожа Камюзо.

— Люсиен е виновен — продължи съдията, — но в какво?

— Мъж, обичан от херцогиня дьо Мофриньоз, графиня дьо Серизи и Клотилд дьо Гранлийо, не може да бъде престъпник — отвърна Амели, — сигурно другият е извършил всичко.

— Но Люсиен е съучастник! — извика Камюзо.

— Да ти кажа ли? — възрази Амели. — Остави абата да се оправя с дипломацията си, на която той е най-достойна украса, пусни на свобода младия нещастник и си намери други виновни…

— Как бързо ги разрешаваш!… — усмихна се съдията. — Жените се провират между законите като птиците, които нищо не може да спре във въздуха.

— Дипломат или каторжник, абат Ерера ще ти посочи някой, който да те измъкне от това затруднение — продължи Амели.

— Ти си главата, а аз съм само нощната й шапчица — каза Камюзо на жена си.

— Хайде тогава, разискванията са приключени, ела да целунеш твоята Амели, часът е вече един…

И госпожа Камюзо отиде да си легне, като остави съпруга си да сложи ред в книжата и в главата си с оглед на разпитите, на които щеше да подложи на следния ден двамата обвиняеми.

И така, докато затворническите коли отвеждаха Жак Колен и Люсиен в „Консиержри“, съдия-следовател, който бе вече закусил, пресичаше Париж пеш според простите нрави на парижките магистрати, за да отиде в кабинета си, където вече бяха пристигнали всички материали по процеса. Ето как.

Всички следователи имат по един писар, нещо като положил клетва съдебен секретар — човешка разновидност, която продължава да съществува без възнаграждения и без премии; тя произвежда прекрасни образци, у които мълчанието е естествено и пълно. Откак съществуват парламентите до днес, в Съдебната палата не е известен случай на издаване на тайни от писар, изпълняващ и длъжността секретар при следствените дела. Жанти бе продал разписката, дадена от Луиз дьо Савоа на Санблансе, един военен писар бе продал на Чернишев плана за похода в Русия; всички тези предатели са били горе-долу богати хора. Надеждата да получи служба на писар в Съдебната палата и съзнанието за естеството на това занятие са достатъчни, за да превърнат секретаря на съдия-следователя в щастлив съперник на гроба, защото, откак химията напредна, и гробовете проговориха. Този служител е своего рода пишеща ръка на следователя. Мнозина разбират, че човек може да бъде главната ос на една машина, но ще се запитат как е възможно той да си остане само проста гайка; и ако гайката е доволна, дали не се страхува от машината?

Писарят на Камюзо, двадесет и две годишен младеж на име Кокар, бе дошъл същата сутрин да вземе материалите и бележките на съдията и вече бе приготвил всичко в кабинета му, а Камюзо още се шляеше по кейовете, разглеждаше някои любопитни предмети по магазинчетата и продължаваше да се пита: „Как да постъпя с хитрец като тоя Жак Колен, ако предположим, че това е той? Началникът на обществената безопасност ще го познае и аз ще трябва да покажа, че си върша работата, макар и само за пред полицията. Виждам толкова много пречки, че най-добре би било да осведомя маркизата и херцогинята, като им покажа данните от полицията; така ще отмъстя и за баща си, на когото Люсиен бе отнел Корали… Като разкрия тия толкова големи престъпници, ще докажа и умението си и скоро от Люсиен ще се отрекат всички негови приятели. Хайде, разпитът ще покаже.“

Привлечен от един часовник на Бул, той влезе при търговеца-антиквар.

„Да остана верен на съвестта си и да услужа и на двете знатни дами, това е връх на ловкостта“ — мислеше си той.

— Я! И вие ли сте тук, господин главен прокурор? — каза Камюзо на глас. — Медали ли търсите?

— Това е страст на почти всички „правораздавачи“ — отвърна на смях граф дьо Гранвил, — заради обратната страна на медала.

След като постоя още малко в магазинчето, сякаш го доразглеждаше, той тръгна с Камюзо по кея, без съдията да се досети, че това не е случайна среща, а нещо друго.

— Тази сутрин ще разпитвате господин дьо Рюбампре — каза главният прокурор. — Горкото момче, симпатичен ми беше…

— Много улики има срещу него — отвърна Камюзо.

— Да, видях материалите в полицията; те обаче се дължат отчасти на един агент, който не е на служба в полицията, прословутия Корантен, човек, който е станал причина да се отреже главата на по-голям брой невинни, отколкото виновни сте изпратили вие на ешафода… Но този чудак не е в обсега на нашата дейност. Без да искам да влияя на съвестта на следовател като вас, не мога да не ви кажа, че ако успеете да дойдете до убеждението, че Люсиен не е знаел нищо за завещанието на онова момиче, ще излезе, че не е бил заинтересован от смъртта му, защото е давало страшно много пари!…