Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

Веднага след това Азѝ нае на площада пред кметството един файтон и каза на кочияша:

— В Тампл, и по-бързо! Ще намажеш!

Жена, облечена като Азѝ, можеше да се промъкне, без да предизвика и най-малкото любопитство в просторните хали, където се трупат всички дрипльовци на Париж, където гъмжи от хиляди амбулантни търговци и дрънкат двеста продавачки. Двамата арестувани едва бяха свършили записването си в канцеларията на затвора, а Азѝ се преобличаше в някакъв малък, влажен и нисък мецанин над едно отвратително дюкянче, където се продаваха всякакви парчета плат, откраднати от шивачи и шивачки; магазинчето държеше една възрастна госпожица, наричана Ромет, галено от Жеромет. За търговките на облекло и тоалетни принадлежности Ромет бе онова, което те пък от своя страна бяха за изпадналите в беда жени от доброто общество, тоест лихварка със сто процента лихва.

— Здравей, дъще! — каза Азѝ. — Трябва да ме издокараш. Нужно е да изглеждам като баронеса от квартал Сен-Жермен. И тая работа да стане бързо — добави тя, — защото се пека на истински огън! Знаеш какви рокли ми отиват. Дай тук бурканчето с червило и ми намери дантели, ама да са чудо! Дай ми и най-лъскавите дрънкулки … Изпрати малката да потърси файтон в нека му каже да спре на задната врата.

— Да, госпожо — отговори старата мома послушно и услужливо, като слугиня пред господарката си.

Ако някой присъствуваше на тази сцена, той щеше лесно да види, че жената, криеща се под името Азѝ, си е в своя дом.

— Предлагат ми диаманти — каза Ромет, докато вчесваше Азѝ.

— Крадени ли са?…

— Така мисля.

— Не, каквато и печалба да имаме, ще трябва да се лишим от тях, детето ми; за известно време трябва да се пазим от любопитните .

Сега вече става ясно как Азѝ се намери в чакалнята на Съдебната палата с призовка в ръка, като караше да я упътват по коридорите и стълбите към кабинетите на следователите, и питаше за господин Камюзо около четвърт час преди неговото пристигане.

Азѝ бе неузнаваема. Подобно на актрисите тя бе махнала грима на стара жена, бе сложила червило и белило, а на главата — чудна руса перука. Облечена напълно като дама от квартал Сен-Жермен, която търси загубеното си кученце, тя изглеждаше на четиридесет години, защото бе скрила лицето си зад великолепен воал от черна дантела. Здраво стегнатият корсет поддържаше готваческия й стан. Бе с хубави ръкавици и с малко по-големичък турнюр; от нея лъхаше на пудра като от маршалските жени. Както си играеше с една чантичка със златна рамка, тя раздвояваше вниманието си между стените на Палатата, където очевидно влизаше за първи път, и каишката на едно хубаво King’s Dog 21 21 Кралско кученце (англ.). — Б.пр. . Тази знатна вдовица бе скоро забелязана от облеченото в черни тоги население на съдебната чакалня.

Освен адвокатите без дела, които метат пода на залата с дългите си тоги и се обръщат към знаменитите си колеги с малките им имена, по примера на знатните велможи, за да помислят хората, че и те принадлежат към съдийската аристокрация, тук често се виждат търпеливи млади хора, застанали в обожание пред адвокатите, стърчащи с часове за едно-единствено дело, оставено за най-накрая, което би могло да мине по-рано, ако адвокатите на първите дела пожелаят да изчакат. Интересно би било да се нарисува картината на различията, съществуващи между всички тези хора в черни тоги, които се разхождат в огромната зала по трима, понякога по четирима, чиито разговори са като бръмчене в тази така сполучливо наречена чакалня, защото ходенето изхабява адвокатите също така, както и прекаленото говорене; такава картина обаче ще намери място за проучване, посветено на парижките адвокати. Азѝ разчиташе на шляещите се в Палатата, тя се смееше в себе си на някои шеги, които бе дочула, и най-после успя да привлече вниманието на Масол — млад стажант, зает повече с четене на „Газет де Трибюно“, отколкото с клиентелата си; той предложи засмяно услугите си на тази тъй приятно парфюмирана и тъй богато облечена жена.

Азѝ обясни с тъничък глезен глас на любезния господин, че е дошла по призовка на един следовател, господин Камюзю…

— А! За делото „Рюбампре“…

Делото си имаше вече име!

— О, тя не е за мене, а за камериерката, едно момиче на име Йороп, което стоя при мен едно денонощие и избяга, като видя, че портиерът ми носи тази обгербвана хартия.