Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

В ходене насам-натам и за разни подробности отидоха повече от два часа. Херцогиня дьо Мофриньоз, която живееше в горната част на квартал Сен-Жермен, накара госпожа дьо Сент-Естев да я чака цял час, макар че прислужницата й, след като почука, пъхна под вратата на будоара картичката на госпожа дьо Сент-Естев, на която Азѝ бе написала: „Дошла по неотложна работа във връзка с Люсиен “.

Още от пръв поглед по лицето на госпожа дьо Мофриньоз Азѝ разбра колко ненавременно бе посещението й; ето защо тя се извини, че е нарушила почивката на госпожа херцогинята заради опасността, в която се намира Люсиен.

— Коя сте вие?… — запита херцогинята, оглеждайки безцеремонно от главата до петите Азѝ, която в Съдебната палата можеше да бъде взета за баронеса от някакъв си Масол, но тук, по килимите на малкия салон в двореца Кадинян, бе като петно от машинно масло по бяла сатенена рокля.

— Търговка на дамски принадлежности съм, госпожо херцогиньо; в подобни обстоятелства хората се обръщат към жени, чийто занаят изисква пълно умение да се пази тайна. Никога никого не съм издала и бог знае колко знатни дами са ми поверявали диамантите си, като са ми искали фалшиви накити съвсем като истинските…

— Вие имате и друго име, нали? — усмихна се херцогинята, защото си спомни нещо при този отговор.

— Да, госпожо херцогиньо, при важни обстоятелства съм госпожа дьо Сент-Естев, в търговията обаче се наричам госпожа Нурисон.

— Добре, добре — прекъсна я херцогинята, променяйки тона си.

— Аз мога да направя големи услуги — продължи Азѝ, — защото ние познаваме тайните на мъже и жени. Досега съм работила с господин дьо Марсе, когото госпожа херцогинята…

— Стига! Стига!… — извика херцогинята. — Да говорим за Люсиен!

— Ако госпожа херцогинята желае да го спаси, би трябвало да не губи време в обличане; впрочем госпожа херцогинята не може да бъде по-красива, отколкото е сега. Да ви изяде човек, толкова сте хубава, вярвайте на старата жена! И още, госпожо, не карайте хората ви да впрягат колата ви, ами се качете с мен във файтона… Да отидем при госпожа дьо Серизи, ако искате да предотвратите беди, по-големи от смъртта на този ангел…

— Да вървим! Тръгвам с вас — каза херцогинята след кратко колебание. — Като сме двете, ще вдъхнем смелост на Леонтин…

Въпреки истински пъклената енергия на тази каторжническа Дорин, два часът вече биеше, когато тя и херцогиня дьо Мофриньоз влязоха при госпожа дьо Серизи, която живееше на улица Шосе д’Антен. Там обаче, благодарение на херцогинята, не загубиха нито миг. Веднага ги въведоха при нея; завариха я легнала на един диван в миниатюрна хижичка сред градината, ухаеща на най-редки цветя.

— Тук сме добре — каза Азѝ, като се оглеждаше, — няма да могат да ни подслушват.

— Ах, скъпа моя! Умирам! Кажи ми, Диан, какво направи?… — извика графинята, която скочи като сърне, сграбчи херцогинята за раменете и се разплака.

— Хайде, Леонтин, има случаи, при които жени като нас не трябва да плачат, а да действуват — каза херцогинята и накара графинята да седне с нея на канапето.

Азѝ разгледа графинята с поглед, присъщ на старите хитруши, който те плъзгат по душата на жената с бързината на хирургически скалпел, отварящ рана. Съучастницата на Жак Колен разпозна следите на едно извънредно рядко чувство у светските жени: истинската мъка… мъката, която оставя неизлечими следи по сърцето и лицето! Никакво кокетство в облеклото! На графинята по това време й тежаха четиридесет и пет годинки и смачканият й муселинов пеньоар показваше, че нито е сложила корсет, нито е положила грижи за бюста си!… Заобиколените с черни кръгове очи, посърналите бузи свидетелствуваха за горчиви сълзи. Пеньоарът й бе без колан. Бродериите на фустата и на нощницата й бяха измачкани. Събраните под дантелената шапчица коси, по които не бе минал гребен от двадесет и четири часа, представляваха късичка и тънка плитка и жалки кичури накъдрена коса. Леонтин бе забравила да сложи изкуствените си плитки.

— Вие обичате за първи път в живота си… — каза й Азѝ дълбокомислено.

Леонтин се сепна, като я забеляза.

— Коя е тази, мила Диан? — запита тя херцогиня дьо Мофриньоз.

— Кой друг искаш да ти доведа освен жена, предана на Люсиен и готова да работи за нас?

Азѝ бе отгатнала истината. Госпожа дьо Серизи, която минаваше за една от най-лекомислените жени на света, бе останала вярна на маркиз д’Егльомон цели десет години. След заминаването на маркиза за колониите тя се влюби безумно в Люсиен и го откъсна от херцогиня дьо Мофриньоз, без да знае — както впрочем и цял Париж — за любовта на Люсиен към Естер. Във висшето общество една известна на всички привързаност наврежда на доброто име на жената повече, отколкото десет тайни любовни приключения, още повече, ако тази привързаност се повтори и с друг мъж. И все пак, тъй като никой не държеше сметка за поведението на госпожа дьо Серизи, писателят не би могъл да даде гаранции за нейната двойно накърнена добродетел. Тя бе руса, средна на ръст, запазена, както се запазват блондинките, тоест изглеждаше едва тридесетгодишна; бе тъпичка, но не слаба, бяла, с пепеляворуси коси; краката, ръцете и тялото й бяха аристократично изящни; бе остроумна като всички от рода Ронкьорол и следователно толкова зла с жените, колкото бе добра с мъжете. Голямото й богатство, високото обществено положение на мъжа й и на брат й маркиз дьо Ронкьорол я бяха винаги предпазвали от огорчения, с каквито всяка друга жена би била преситена. Тя имаше и едно голямо качество: бе откровена в разпуснатостта си и открито признаваше преклонението си пред нравите от времето на Регентството. И ето че, като видя Люсиен, тази четиридесет и две годишна жена, за която дотогава мъжете бяха приятно забавление, на което — странно нещо! — тя бе отдавала голямо внимание, а любовта бе за нея само приемане на жертви за по-лесното овладяване на мъжете, тази жена се бе почувствувала обзета от любов, подобна на любовта на барон дьо Нюсенжан към Естер. И както й го каза и Азѝ, тогава тя бе обикнала за първи път в живота си. Такива пренасяния в младостта се срещат у парижанките, у знатните дами по-често, отколкото човек може да си представи, и стават причина за необяснимото падение на някои добродетелни жени точно когато стигат до четиридесетгодишната си възраст. Херцогиня дьо Мофриньоз бе единствената довереница на тази страхотна и всеобемаща страст, чиито наслади — от юношеските преживявания на първата любов до безкрайните безумства на сладострастието — влудяваха Леонгин и я правеха ненаситна.