Ектор Мало - Малкият моряк

Моят дял в хляб! Аз не чаках да ми повторят. Вместо да бъда в Порт Дийо вечерта, както си мислех, пристигнах там преди четири часа. По това време майка ми беше на вечерня и аз можах да вляза вкъщи, без някой да ме види. Имах време дори да се настаня в руфа, където тя почти никога не влизаше. Намерих го така, както го бях оставил след смъртта на баща ми — изпълнен с неговите мрежи и уреди за риболов. Изсъхнали като стари паяжини, те още пазеха мириса на дъбова кора и катран. Започнах да целувам тези мрежи, после взех една купчина от тях и си направих легло за през нощта.

Щом привърших, нагласих прозорчето, което гледаше към кухнята, така че да мога да виждам, без да бъда видян, и зачаках.

Бях предвидил всичко, без да мисля за умората. Едва седнал, трябва да съм заспал. Бях събуден от шум на гласове без съмнение дълго след това, защото вече беше тъмно. Наведена над огнището, майка ми раздухваше три главни, поставени на сноп. До нея една от лелите ми се беше облегнала на стената.

— Тогава — казваше тя, — ти ще отидеш в неделя.

— Да, много ми домъчня, пък и искам да видя с очите си как е. Не се оплаква в писмата си, но ми се струва, че е тъжен.

— Каквото и да кажеш, аз на твое място не бих го дала на брата Симон.

— Трябваше ли да го оставя да тръгне по море?

— Е, добре! А после?

— После! Къде е твоят по-голям син? Къде са братята ни Фортюне и Максим? Къде е клетият ми скъп мъж? Къде е мъжът на Франсоаза? Погледни колко души липсват около нас. О! Морето!

— От него аз бих се страхувала по-малко, отколкото от Симон. Той не е човек, а куп пари.

— Тъкмо това ме мъчи и насън. Не толкова мисълта за всичко, което бедното дете може да изпати сега, колкото за това, какъв може да стане в бъдеще при подобен човек. Ах! Ако не беше взел Ромен за пет години.

— Трябва ли, въпреки всичко да му го оставиш?

— Ако си го взема, той ще поиска да му платя обезщетение. Откъде да го взема? Поне да видя малкия.

— Добре, в събота вечерта ще ти донеса едно гърне с масло. Ще му го дадеш от мен. Не ми се вярва да го хранят кой знае колко добре.

Когато леля ми си отиде, майка ми си приготви вечерята. Колко силно ми припомни мириса на препичащите се в печката картофи предишните дни, когато, изгладнял, се връщах от училище.

Тя седна на масата и аз виждах лицето й, осветено от свещта. Яденето й не продължи дълго. Бедната скъпа мама, още я виждам с доброто й, така тъжно и тъй кротко лице. За мен мислеше тя, по мен въздишаше, а аз бях там, на три крачки от нея, възпиран, прикован от проклетото си решение.

Със своя ред и обич към чистотата тя постави отново всичко на място, изми чинията си, избърса масата, после, като коленичи пред образа на св. Ромен, закачен на стената, започна да се моли.

Колко пъти двамата с нея на същото място и по същото време бяхме отправяли заедно тази молитва към господа, за да простре ръката си над моя баща.

Чувайки същите горещи думи, които така често бяхме произнасяли заедно, аз коленичих върху мрежите и смирено, съвсем тихо ги повторих. Но този път не името на баща ми излезе от устните на мама, а моето.

Ах, как не се спуснах в този миг към нея!

Заспах, облян в сълзи. Сънят под майчиния покрив се оказа по-неспокоен от този през миналата нощ в ливадите на Дол.

Преди още да се зазори, щом чух шума на морето под скалите, излязох предпазливо от руфа.

Вчера в четири часа, когато пристигнах, морето започваше да се оттегля. Сега приливът ми казваше, че денят ще настъпи скоро, а аз не исках да ме види някой подранил съсед.

Обмисляйки това пътуване, не бях предвидил колко ще бъде трудно да напусна родната си къща. Стигнал оградата, която отделя нашия двор от полето, без да искам спрях и се върнах обратно. Сърцето ми биеше до пръсване. Петелът пееше в нашия курник, а събудени от шума на стъпките ми, съседските кучета се задавяха от лай. Чувах синджирите им да продрънкват при всяко движение, което правеха, за да се нахвърлят към мен. Зазоряваше се и в тясната ивица бяла светлина, която се спускаше от върха на крайбрежната скала, къщата се очертаваше тъмна.

Цялото ми детство, още от деня, в който бях придобил усещане за живота, изцяло възкръсна в паметта ми: нощите, когато, за да не плача, баща ми ме разхождаше из стаята, пеейки; първата чайка, която бях хванал жива и която със счупено крило идваше да яде от ръката ми; мъчителните пробуждания на майка ми през нощите, когато имаше буря, и молитвите ми пред треперещата свещ… Безпокойството и мъките, от които съм я виждал да страда толкова много, щяха да я измъчват и след заминаването ми. Не беше ли престъпление, че я изоставям?