Ектор Мало - Малкият моряк

После се приближи към мен и като ощипа ръката ми до кръв, каза, обръщайки се към Рафарен.

— Несръчен е този малък глупчо, нали?

Майсторът, който не беше видял ритника и не беше усетил щипането, гледаше учудено. Но мислейки, че чичо ми търси някаква хитрост, за да измести разговора, той се върна на въпроса, който го измъчваше.

— И тъй като имате пари?

Отчаянието ми беше безкрайно.

— Ето ги — казах аз, като извадих от чекмеджето банкнотите.

И двамата едновременно протегнаха ръка, но чичо ми беше по-бърз и улови връзката.

— Чуйте, Рафарен, искам да направя за вас всичко, което ми е възможно! Ето три хиляди франка, които трябваше да получите едва утре. Щях да ги употребя веднага за погасяването на един свещен дълг. При все това ще ви ги дам. Ето, подпишете ми сметката и те са ваши.

Мислех, че Рафарен ще се хвърли на врата на чичо ми, който решително не беше толкова лош, колкото можеше да се помисли. Но не се случи нищо подобно.

— Моята сметка — извика той — е за повече от четири хиляди франка. Нали вие сам я намалихте до тази цифра, като ме окастрихте по всички възможни начини? Ах, господин Калбри!

— Не искате ли тези три хиляди франка? Моите благодарности. Това, което правех, беше, за да ви услужа.

Рафарен отново започна с обясненията и с увещанията си, но в края на краищата, виждайки безчувствието на чичо ми, взе сметката, и подписвайки я, каза с глух глас:

— Банкнотите!

— Ето — отговори чичо.

Тогава той стана и докато слагаше шапката на главата си, каза:

— Господин Калбри, предпочитам бедност като моята пред богатство като вашето.

Чичо ми пребледня и видях устните му да потрепват, но бързо се овладя и отговори почти весело:

— Въпрос на вкус!

После все така усмихнат той изпрати Рафарен до вратата, точно както би направил с някой приятел.

Едва беше затворил зад гърба на майстора, аз получих такава ужасна плесница, че полетях от стола и паднах на земята.

— Сега сме двамата — рече той. — Уверен съм, че ти отвори дума за тези пари, съзнавайки добре какво правиш, проклети безделнико.

Ударът ми причини ужасна болка, но не ме замая. Мислех само как да си отмъстя.

— Вярно е — казах аз.

Той поиска да се нахвърли върху ми, но аз бях предвидил това нападение, мушнах се под масата и като минах отдолу, тя остана между двама ни.

Виждайки, че му се изплъзвам, той съвсем побесня и като докопа един кодекс, захвърли го по мен с такава жестокост, че ме събори на земята.

При падането главата ми се удари в някакъв ръб, почувствах нещо като общо вцепеняване и не можах да се повдигна веднага.

Бях принуден да се подпирам на стената. От мен течеше кръв, но чичо ми ме гледаше, без да се опита да ми помогне.

— Върви се измий, негоднико — каза той, — и ако се опиташ да повториш всичко това, ще те убия!

— Искам да си отида.

— Къде?

— При мама.

— Наистина ли? Добре, но ти няма да си отидеш, защото ми принадлежиш за пет години и защото искам да те задържа. Искал да отиде при мама, мама, мама, ама че глупак!

От дълго време ме измъчваше една мисъл, която ме спохождаше всеки път, когато бях гладен или когато чичо се отнасяше много сурово с мен, ще рече всеки ден: да избягам от Дол, да отида в Хавър и да се кача на някой кораб. През времето, когато чичо отсъстваше, често се забавлявах като си чертаех пътя върху голямата карта на Нормандия, която висеше окачена на стълбището. По липса на истински компас бях си направил дървен и отмервах разстоянията, както ме беше учил господин дьо Биорел.

Тръгвайки от Дол и минавайки през Понторсон, щях да преспя в Авранж. От Авранж щях да отида във Вилдийо, Вилер — Бокаж, Коен, Дозюле, Пон-Левек, Онфльор. Това правеше най-много осем дни път. Тогава хлябът струваше три су либрата. Ако успеех да събера двадесет и четири су, дори само двадесет, нямаше да умра от глад по пътя. Но как да събера тоя капитал? Винаги се спирах пред невъзможността да направя това.

Случката с кодекса ме накара да я преодолея. Затворен в стаята си, след като си измих главата под помпата и кръвта ми почти спря да тече, аз вече не виждах трудности за изпълнение на моето намерение. Черниците почваха да зреят в рововете край гората, в птичите гнезда имаше яйца, понякога в прахта се намираха загубени монети. А най-накрая можех да имам късмет и да срещна някой каруцар. Той щеше да ми позволи да се кача в колата му и щеше да ми даде парче хляб, за да ми се отплати, че съм карал конете му, докато той е спал. Никак не се съмнявах, че в Хавър всеки капитан би ме взел на борда като юнга, а излязъл веднъж в морето, на добър час, аз ставах вече моряк. Когато се върна, ще ида в Порт Дийо, майка ми ще ме прегърне и аз ще й дам заплатата си. Ако има корабокрушение, толкова по-добре: някой пуст остров, диваци, един папагал! О, Робинзон! Вече не усещах раната си и забравих, че не съм вечерял.