Ектор Мало - Малкият моряк

Изглежда бях сгрешил като разчитах на случая, за да се храня. След като бях вървял много часове, това безпокойство стана увереност. По полето нямаше нищо, съвсем нищо, което би могло да се яде. Обратно, в селата, през които минавах, се виждаха приготовления за неделния ден. По масите на гостилниците имаше в изобилие месо, по тезгяхите на фурните — големи хлябове и препечени краваи, които още изпускаха приятната миризма на горещо масло. Като ги гледах, устата ми се изпълваше със слюнка.

Реших, че ако не мисля непрекъснато за този ужасен глад, щях да страдам по-малко и запях. Хората минаваха празнично пременени по пътя и с учудване гледаха това дете, което вървеше кротко, с бохчичка в ръка, пеейки с цяло гърло.

Но песента не продължи дълго. Гърлото ми пресъхна и към глада се прибави жажда. Беше лесно да задоволя тази нужда, защото често пресичах малки рекички, които течаха към морето. Избрах едно много чисто място, застанах на колене, потопих брадата си във водата и пих толкова, колкото можах, мислейки погрешно, че е достатъчно да си напълня корема, безразлично дали с течност или с храна. Спомнях си, че през време на една четири или петдневна треска не бях ял нищо. Само пиех и не усещах глад.

След четвърт час целият потънах в пот. Това беше водата, която под слънчевите лъчи оказваше своето действие. Обхвана ме тежка умора, сърцето ми спря и с мъка стигнах до едно дърво, за да седна под сянката му. Никога не бях се чувствал така слаб. Ушите ми шумяха, виждах нещата червени. А бях съвсем близо до някакво село и дори чувах камбаните да бият за утринна. Но каква полза можех да имам от тази близост с хората, щом нямах дори едно су, за да вляза при хлебаря?

Трябваше да вървя. Някои от минаващите селяни, както приказваха помежду си, започваха да ме заглеждат. Ако ме вземеха за скитник, щяха да ме спрат и да ме питат къде отивам, откъде идвам и щяха да ме върнат при чичо. Тази мисъл така ме прониза, че отново поех пътя.

Вървейки, спомних си три стиха, които неотдавна бях научил при господин дьо Биорел.

Струваше ми се, че не бих могъл да бъда в очите на господ нещо по-малко от птичките, които подхвърчаха от клон на клон.

Вече дълго време повтарях машинално тези стихове, които ми звучаха по-скоро като музика и като марш, нежели като надежда, когато влязох в една гора. Внезапно погледът ми бе привлечен от малки червени точки, които блестяха на слънцето в тревата по стръмнината, осеяна с жълти цветя. Ягоди, това бяха ягоди! С един скок прескочих рова. Наклонът беше отрупан с плодове, като леха в градина. Под дърветата и по поляните имаше хиляди ягоди, които образуваха червен килим. Ял съм по-късно и по-хубави, и по-големи, но по-вкусни — никога.

Като поутолих малко глада си, реших да си набера за из пътя. Мислех, че може да ми се отдаде да ги заменя за парче хляб.

Парче хляб, това беше моята мечта! Но трябваше да бързам. Пладне проваляше, а имах още пет или шест мили, докато стигна в Порт Дийо. По краката си усещах, че те щяха да бъдат най-дългите и най-бавните. Затова не можах да напълня кърпата си, в която бях подложил листа от ясен, толкова, колкото бих искал.

Умората не закъсня да ме обхване и вместо да изминавам по миля наведнъж, започнах да си почивам на всеки километър като сядах по самите километрични камъни. Навярно тази отпадналост е била очебийна, защото както си бях седнал върху един склон, настигна ме някакъв продавач на риба, който вървеше пеш пред конете си.

— Ето един уморен младеж! Познах ли? — каза той.

— Малко, господине.

— Вижда се. Далече ли отивате?

— Още пет мили.

— Ако е по пътя за Порт Дийо, аз отивам там и мога да ви закарам.

Мигът беше решителен. Събрах всичките си сили и смелост.

— Нямам пари — казах аз, — но ако приемете ягоди вместо пари, ето ги, току-що съм ги набрал.

И отворих кърпата си.

— Я виж, миришат хубаво! И така, малкия, ти нямаш пари. Е, нищо, качвай се! Ще продадеш ягодите в гостилницата на Бо Мулен и ще ми платиш ракията с парите от продажбата.

Нещастните ми ягоди! В гостилницата на Бо Мулен ми дадоха за тях само шест су.

— Сега — каза той, след като продажбата бе извършена — две чашки.

Не бях вече в състояние да се показвам срамежлив.

— Бих предпочел парче хляб, ако обичате! — казах аз.

— Пийни все пак. А ако си гладен, ще получиш пая си в хляб при втората поръчка, която ще платя аз.