Ектор Мало - Малкият моряк

Всяка неделя от рано чичо ми отиваше в новото си имение и се връщаше късно вечерта. Така бях сигурен, че няма да го виждам от споменатата събота до понеделник сутринта и ако избягам веднага, можех да имам преднина от тридесет и шест часа. Само че за тази цел трябваше да преодолея ключалките и вратите, а това беше невъзможно. Затова реших да скоча от първия етаж в двора и да мина през дупката на Пато. Щом се намерех в градината на господин Буур, лесно щях да стигна нивите.

Обмислях този план в леглото си и чаках чичо ми да си легне, за да пристъпя към изпълнението му.

Когато реших, че той спи вече дълбоко, станах и започнах да се приготвям. Вързах в една кърпа две ризи и няколко чифта чорапи. Поколебах се дали да не си облека дрехите от първото ми причастие, но за щастие здравият разум надделя и реших да си сложа една плътна риза и панталон от дебел моряшки плат. После с обувките в ръка, за да не вдигам шум, излязох от стаята.

Едва затворил вратата, дойде ми едно весело хрумване. Върнах се. Нямаше луна, но нощта не беше мрачна и очите ми, свикнали на тъмнината, добре различаваха предметите. Закрепих горе-долу в равновесие един стол върху леглото си и като се покатерих върху него, стигнах окачения на тавана крокодил. С ножчето си отрязах въжето, което го държеше, хванах го с ръце и като го свалих, поставих го по дължината му в леглото си. После дръпнах завивката си над главата му.

Представяйки си какво лице щеше да направи чичо ми в понеделник сутринта, като намери крокодила в моето легло, прихнах като луд и още повече се разсмях като си представих, че той може да ме помисли за изяден.

Тази шега беше цялото ми отмъщение.

Удивително е как четири стени и покрив над главата дават увереност. Когато се намерих в градината на господин Буур, след като се бях спуснал успешно от прозореца, крепейки се у стената, нямах вече никакво желание за смях. Гледах с тревога около себе си. През нощта храстите имаха странна форма. Между зидовете зееха големи черни дупки и аз се мъчех да отвърна поглед от тях. Лек ветрец разклати клоните и листата зашумяха като стенание. Без да знам какво правя, втурнах се в колибата на Пато. Бедният Пато! Ако той беше тук, аз може би не бих тръгнал.

Винаги си бях мислил, че съм смел. Като усетих, че краката ми отмаляха и че зъбите ми затракаха, изпитах срам. Но се преборих с това усещане. Хвърлих вързопчето си през зида, който отделяше градината от полето, и подпомогнат от дърветата, чиито клони покриваха самата стена, изкачих се върху оградата.

Докъдето стигаше погледът ми, виждах само равнина. Пуста и тиха. Спуснах се надолу.

Тичах повече от час, без да спра, защото добре разбирах, че ако си позволя да се огледам наоколо, бих умрял от страх. Накрая дъхът ми спря. Бях сред ливадите, пресечени от яза, който отвежда водите на блатата в морето. Беше по сенокос и виждах като през бяла пара купите сено, които ограждаха пътя. Без да забавям тичането, напуснах големия път и като навлязох в ливадата, сгуших се в сеното. Бях уверен, че се намирам на повече от две мили от града. Чувствах се на края на света. Вече можех да си отдъхна.

Разстроен от вълнение, замаян от раната, отслабнал от глада, аз се строполих изморен върху сеното, което беше запазило слънчевата топлина, и заспах, приспан от квакането на хиляди жаби.

Събуди ме студът, влажният студ на утрото, който не ми беше още познат, но който прониква до сърцето. Дрехите ми бяха така мокри, като че ли ги беше валял проливен дъжд, и аз треперех с цялото си тяло. Но още по-мъчително беше смътното чувство на неразположение. Корабокрушението и пустият остров вече не ми изглеждаха така привлекателни, както снощи. Значи няма да се върна в родното място! Няма да видя отново мама! Очите ми се напълниха със сълзи и въпреки студа седях неподвижен върху сеното с глава, захлупена в ръцете ми.

Когато се изправих, намеренията ми вече бяха променени. Бях решил да отида веднага в Порт Дийо и да не заминавам за Хавър, преди да видя мама. Ако пристигнех там вечер, можех да се скрия в руфа и да тръгна отново на сутринта, без някой да предположи, че съм идвал. Поне щях да отнеса със себе си този спомен и ако беше грях, че напускам майка си, струваше ми се, че така той нямаше да бъде толкова голям.

Взех отново вързопчето си. Имах най-малко дванадесет мили път и не биваше да губя време. Скоро щеше да съмне, а в далечината вече се обаждаха птиците. Бледата светлина, която озаряваше изтока, пожълтя, почервеня, после се изкачи по цялата дължина на небето, чак над главата ми. Тих ветрец мина през дърветата, разклащайки нощната роса. Тревите и цветята се изправиха. Бързо и леко започна да се издига прозрачен дим. Настъпваше денят.