Ектор Мало - Малкият моряк

С фрегатата под мишница и с вързопчето в ръка, с прашните си обувки и щръкналите изпод каскета коси трябва да съм имал вид на смешно малко човече, защото децата ме заобиколиха веднага щом ме забелязаха. Тези, които дойдоха първи, извикаха закъснелите и скоро те образуваха около мене кръг, който ме разглеждаше като рядко животно.

Фрегатата, или по-скоро парчето дърво, което удостоявах с това име, изглежда ги учудваше най-много. Децата се питаха помежду си:

— Ей, Жозеф, какво държи под мишницата?

— Не виждаш ли — дъска!

— Не, това е музика.

— Музика, глупак!

— Това е фрегата — казах с достойнство аз и направих няколко крачки, за да изляза от кръга, който се беше стеснил.

— Фрегата! Виж го ти моряка!

Виковете им ме оглушиха. Всички се смееха и подскачаха около мен.

Поисках да мина през тълпата, но усетих, че отзад едно момче, най-дръзкото между тях, дърпаше фрегатата. В същото време друго едно хлапе вдигна шапката ми и скоро я видях да се върти във въздуха.

Шапката ми, хубавата ми празнична шапка! Разбутах тези, които бяха по-близо, за да изтичам подир нея, улових я и като я нахлупих върху главата си, върнах се със стиснат юмрук, решен да си отмъстя.

Но в този миг удари камбаната. Всички деца се спуснаха към преддверието на черквата и ме повлякоха със себе си, викайки:

— Ето кръщенето!

Кръстникът и кръстницата излизаха от черквата. Едва прекрачили прага, кръстникът, който беше хубав господин, бръкна в голямата чанта, която някакъв прислужник носеше зад него, и хвърли шепа бонбони. Между децата настъпи бъркотия. Но още преди да се бяха изправили те, кръстникът продължи да хвърля. Този път не бяха само бонбони. Върху паважа на площада се чу подскачането и търкалянето на едри монети. Една идваше право към мене и аз скочих отгоре й. Докато стоях наведен, нова шепа монети полетя и аз успях да уловя десет су. Макар да беше стояла съвсем малко на земята и други, освен мен я бяха видели. Ядосани, че им е убягнала, те се нахвърлиха върху мен, като крещяха:

— Той не е тукашен, не е справедливо.

Опитаха се да разтворят ръцете ми, за да пусна плячката си, но аз стисках още по-силно. За щастие кръстникът не беше изпразнил чантата и децата ме оставиха, за да се втурнат отново по земята.

Имах дванадесет су. Влязох при хлебаря и поисках да ми отреже половин либра хляб. Никоя музика не ми е прозвучавала така нежно, както звукът, който издаде кората на хляба, когато се разтвори под острието на ножа. Захапах с настървение и побързах да изляза от селото. Желанието ми за отмъщение се бе изпарило и вече исках само да избегна неприятелите си.

Вървях още около два часа, докато стигнах една стара, изоставена митническа караулна, където реших да прекарам нощта. Често бях чувал да казват, че богатството отнемало съня. Така стана и с мен. С няколко наръча суха детелина си бях приготвил отлично легло, но спах много лошо, защото ме измъчваше незнанието какво да правя с парите си. Либрата хляб, която платих, за да вечерям, струваше три су. Оставаха още девет. Трябваше ли да преживея три дни с малкото си съкровище, или беше по-добре да го употребя, за да си купя някои неща, които можеха да ми послужат за приготвяне на храна през цялото ми пътуване? Това беше двойният въпрос, който ме вълнува цяла нощ. Ако предния ден бях имал гърне, за да сваря своя улов, нямаше да страдам от глад и щях да ям раци и скариди; а ако имах мрежа, голяма само колкото половината от кърпата ми, щях да уловя в локвите толкова скариди, колкото си искам.

На сутринта реших да купя в първото село, което срещна по пътя, кутия кибрит за едно су, връв за три су, а с останалото тенекиена тенджера, в която да варя улова си. Трябва да си призная обаче, че към това мъдро решение ме тласна не само благоразумието, а най-вече желанието да имам малко канап. Върбата решително не ставаше за стожерни въжета на моята фрегата. С връв за три су аз бих могъл да я наглася много добре, а останалото щеше да ми стигне за мрежа.

И тъй, започнах с купуването на връвта, а после и на кибрита. За тенджерата се яви трудност, която не бях предвидил. Най-евтината струваше петнадесет су. За щастие, забелязах в ъгъла една така изкривена съдина, че вероятно бе захвърлена там като незаслужаваща никаква поправка. Попитах дали беше за продан и продавачката, за да ми услужи, както ми каза, се съгласи да ми я даде за пет су.

През този ден изминах още по-малко път от предишния, защото щом намерих подходящо място, залових се да си направя игла и калъп от дърво, а после и малка мрежа. Привикнал на тази работа от малък, когато съм започвал да движа пръстите си, тя бе играчка за мен. На обед имах удоволствието да ям скариди, уловени със собствената ми мрежа и сварени с морска вода в моята тенджера върху съчките, които събрах по плетищата.