Ектор Мало - Малкият моряк

Мислех, че съм сам в стаята, но някакъв неясен шум, нещо като смях и сподавени думи ме накараха да обърна глава към вратата, зад стъклото, чието перде беше повдигнато. Гостилничарката, мъжът й и някаква прислужница ме гледаха и се смееха. Никога не съм изпитвал такъв срам. Те влязоха в стаята.

— Добре ли обядва господинът? — попита ме гостилничарката и отново прихнаха да се смеят.

Побързах да избягам. Подадох монетата от четиридесет су.

— Обядът струваше тридесет су за човек — каза ми гостилничарката, — но за ламя като тебе — четиридесет, моето момче.

Не ми върна остатъка. Бях излязъл от вратата, когато тя ме повика.

— И внимавайте да не се пръснете, нали? Не ходете много бързо, това би било разумно.

Въпреки тази препоръка аз бягах като крадец и едва след известно разстояние забавих хода си.

Срам ме беше, че похарчих толкова пари за един обед, но се чувствах отлично. Откакто бях на път, никога не се бях усещал така сърцат.

Обядвах добре, имах в джоба си четиридесет су, изобщо светът беше още мой. Реших да изоставя брега на морето и да поема по пътя, който си бях начертал преди — през Калвадос.

Но пред мен се изправяше нова трудност. Къде се намирах? Спомнях си много добре очертанията на департамента Ламаш и тъй като знаех, че той се вдава в морето, ако не исках да вървя по крайбрежието, трябваше да се отправя на изток. Но къде щеше да ме изведе пътят, по който бих тръгнал: в Изиньи или във Вир. В Изиньи щях отново да намеря брега, ще рече и риболов. Във Вир щях да се намеря сред сушата, без надежда да подновя хранителните си запаси, когато моите четиридесет су бъдат похарчени.

Въпросът беше много труден.

След дълги колебания реших да опитам и тръгнах по първия срещнат път, като обърнах гръб на морето. Надеждата ми беше в километричните знаци. Скоро забелязах един, на който пишеше: „Кетвил, 3 километра“.

Трябваше да извървя три километра. В Кетвил щях да се оправя.

При влизането си в селището намерих на един ъгъл надпис с бели букви върху синя основа, който гласеше: „Окръжен път № 9 от Кетвил до Галианиер, 5 километра“.

Понеже не си спомнях да съм виждал тези две имена на картата, много се затрудних. Къде се намирах? Не се ли бях загубил?

Минах през селото и когато се отдалечих достатъчно, за да не се боя от любопитни хора, седнах върху стъпалата на хубаво разпятие от гранит, което се намираше там. То беше построено край кръстовището на четири пътя, на върха на една могила и от всички страни наоколо се откриваше гледката на големи гористи равнини, сред които тук-таме се издигаше някоя каменна камбанария. А зад всичко това — бялата линия на морето, която се сливаше с небосклона. Бях вървял цялата сутрин. Слънцето и горещината бяха много силни. Подпрях се с лакът върху едно стъпало, за да размисля по-спокойно, и така съм заспал.

Когато се събудих, усетих втренчени в себе си две очи. В същото време чух глас, който ми казваше:

— Не мърдай!

Естествено, аз нямах желание да се подчиня и ставайки, огледах се наоколо, за да видя къде бих могъл да избягам.

Гласът, който при първите думи беше доста мек, прие отсянка на нетърпение.

— Не мърдай, хлапако, ти прилягаш така добре на пейзажа. Ако заемеш отново същото положение и стоиш спокойно, ще ти дам десет су.

Седнах отново. Говорещият нямаше вид на човек, който иска да ме задържи. Беше висок млад мъж с мека филцова шапка, облечен в костюм от сиво кадифе. Беше седнал върху куп камъни и държеше на коленете си някакъв картон. Разбрах, че рисува портрета ми, по-точно гледката и разпятието, тъй като беше казал, че прилягам добре на пейзажа.

— Няма нужда да затваряш очите си, нито устата си — каза ми той, след като бях заел отново първоначалното си положение. — Как се казва това място?

— Не знам.

— Значи не си тукашен? Навярно не си и калайджия?

Не можах да се въздържа и се засмях.

— Може и да не се смееш! Ако не си калайджия, какъв е този кухненски съд, който носиш на гърба си?

Въпросите му се посипаха един след друг. Но този господин изглеждаше най-добрият човек в целия свят. Аз се чувствах привлечен от него и не ме беше страх да отговарям. Казах му истината: отивах в Хавър, тенджерата ми служеше, за да сварявам своя улов, бях на път от осем дни и имах в джоба си четиридесет су.

— И не те ли е страх да не те убия като ми довериш, че носиш в себе си такава сума? Ти си голям смелчага. Хайде де! Не вярваш ли, че има разбойници?

Отново прихнах от смях.