Ектор Мало - Малкият моряк

Но добрините не идват наведнъж. Бях разположил кухнята си на плажа, в подножието на скалата, и димът се издигаше нагоре на малки кълба. Това привлече вниманието на един митничар и аз го видях да се навежда отгоре, за да види откъде идеше пушекът. Дали митничарят нямаше да ме попита какво правя там и да ме задържи? Страхът бързо ме завладя. И за да избегна нежеланата среща, вместо да продължа по брега на морето, свърнах към сушата по първия път, който пресякох.

В полето нямаше митничари, от които да се страхувам, но липсваха и колибите им, в които можех да се подслоня. Трябваше да спя на открито. А най-досадното беше, че никъде не виждах дървета. Само в далечината имаше няколко купи сено, които се чернееха като точки върху пурпурния залез. Предстоеше ми да прекарам нощ, подобна на тази в блатото на Дол. Но тя не излезе толкова лоша. Из полето се намираха изоставени вили за сено. До една купа си направих от тях нещо като покрив, отгоре и наоколо натрупах люцерна и така намерих защита от студа като в гнездо. Страхът да не бъда изненадан от косачите ме накара да тръгна веднага щом хладът, зората и крясъците на птиците ме събудиха.

Вие добре разбирате, че не гладът определяше часовете на моето хранене, а отливът. Можех да обядвам или вечерям само когато имаше отлив и когато успеех нещо да хвана. Тъй като около осем водите бяха още високи, не можах да хапна преди пладне и трябваше да се задоволя с раците, които улових веднага щом пясъкът почна малко да се открива. А за да не бъда излаган отсега нататък на подобно въздържание, реших да си приготвям предварителен запас. Затова, като свърших с яденето, започнах да ловя скариди. Хванах много от този вид, който вие познавате в Париж, а също три доста хубави камбали и един морски език.

Като се връщах към скалите, търсейки място, където бих могъл да сваря уловеното, срещнах една дама, която разхождаше две момиченца и с една дървена лопатка ги учеше да търсят миди в пясъка.

— Добър ден — каза тя, като ме спря, — добър ли беше уловът, моето момче?

Дамата имаше хубави бели коси, а гласът й сякаш галеше. От четири дни това беше първата съчувствена дума, която ми бе отправена. Момиченцата бяха руси и много мили. Не се изплаших и не избягах.

— Да, госпожо — казах аз и отворих мрежата си, в която скаридите шаваха.

— Искате ли да ми продадете вашия улов? Колко искате за него?

— Десет су — отговорих наслуки.

— Десет су! Та само скаридите струват най-малко четиридесет. Вие не знаете цената на стоката си, дете мое. Не сте ли рибар?

— Не, госпожо.

— Е, добре, направете ми удоволствието да приемете в замяна на скаридите тази монета от четиридесет су и още една за рибата.

И тя постави четири франка в ръката ми, докато едно от момиченцата сипваше скаридите в кошничката си, а другото поемаше рибата ми, нанизана на връвчица.

Четири франка! Щом моите купувачи си обърнаха гърба, като луд заподскачах по пясъка. Четири франка!

Само на четвърт миля от мястото, където бях, се виждаха къщите на някакво село. Отправих се натам, решен да си купя две либри хляб. Вече не ме беше страх от полицаите, от митничарите или от пъдарите. Ако срещнех някой и той ме попиташе нещо, щях да му покажа моите четири франка.

— Пуснете ме да мина, нали виждате, че съм богат човек!

Не срещнах нито полицай, нито митничар, но в замяна на това не намерих и хлебарница. Пребродих два пъти единствената улица на селото: кафене, бакалница, гостилница, но не и фурна.

А на мене ми трябваше хляб. Чувайки как двете монети подрънкват в джоба ми, не можех да се помиря с мисълта, че ще остана без хляб. Боязливостта на предишните дни ме беше напуснала. Гостилничарката стоеше на прага на заведението си и аз се осмелих да я попитам къде има фурна.

— Тук няма фурна — отвърна ми тя.

— Тогава, госпожо, бихте ли ми продали една либра хляб?

— Ние не продаваме хляб, но мога да ви дам да обядвате, ако сте гладен.

През отворената врата до мен стигаше мирис на зеле и се чуваше как на огъня тенджерата къркори. Гладът не ми даваше мира.

— Колко струва един обяд?

— За супа от сланина със зеле и хляб тридесет су, включително сидъра.

Беше ужасно скъпо, но и четири франка да ми беше поискала, пак щях да вляза. Тя ме настани в малка, ниска стая и сложи на масата самун хляб, който тежете поне три либри.

Този самун ме погуби. Сланината беше тлъста. Вместо да я ям с вилица, аз я поставих върху хляба и правех с нея сандвичи, чиято дебелина в моите очи беше особено славно качество. Погълнах едно парче, после второ, после трето. Беше толкова хубаво! Самунът намаля много. Отрязах огромно четвърто парче, като си казах, че то ще бъде последното. Но като го свърших, оставаше ми още малко от сланината. Посегнах пак към хляба и накрая от него остана само тънък резен. Най-после това беше изключителен случай, трябваше да го използвам.