Ектор Мало - Малкият моряк

— Ще вечеряме и ще си легнем — каза той.

И като отиде до един долап, взе пита хляб, отряза два резена, постави върху всеки от тях малко парче сирене, даде ми единия, постави този, който пазеше за себе си, върху масата, прибра отново хляба в долапа и го заключи.

В същия миг три мършави котки се втурнаха в кухнята и се потриха у краката на чичо ми. Това ми вдъхна малко надежда. Те искаха да ядат и ако отвореше долапа, щях да си поискам второ парче хляб.

Но чичо ми не го отвори.

— Немирниците са жадни — каза той, — да не ги оставяме да побеснеят.

И им сипа вода в една голяма паница.

— Тъй като вече си от този дом — продължи чичо, — никога не ги оставяй без вода. Натоварвам те с тази задача.

— А за ядене?

— Тук има достатъчно плъхове и мишки, за да ги храня аз. Ако ги тъпчем с храна, ще станат мързеливи.

Вечерята ни завърши бързо и чичо ми заяви, че ще ме заведе в стаята, която отсега нататък ще обитавам.

Задръстванията, които бях забелязал в кухнята, съществуваха и по стълбата. Макар да бе много широка, по нея човек едва успяваше да си пробие път. По стъпалата бяха наслагани скари с ръждясало желязо, стенни часовници, дървени и каменни статуи, ръжени, фаянсови вази, грънчарски съдове със странни форми, а от всички страни мебели, чието име и употреба не ми бяха познати. По стените бяха закачени рамки, картини, саби, каски — всичко в ужасен безпорядък, който за мен се увеличаваше още повече от колебливата светлина на малката свещ, с която чичо си светеше. За какво ли можеше да му послужи всичко това?

Задавах си този тревожен въпрос, без да мога да намеря отговор, защото едва по-късно узнах, че към професията си на съдебен пристав той прибавяше и друга, много по-доходна.

След като напуснал Порт Дийо, още съвсем малък, чичо постъпил при един съдебен оценител в Париж и прекарал при него около двадесет години. Оттам той се върнал само за да си купи собствено писалище в Дол. Всъщност писалището беше нещо второстепенно, а търговията с мебели и старинни предмети от всякакъв вид — главното. Чрез професията си той узнаваше изгодните случаи и умееше да ги използва по-добре от всеки друг. Под прикритието на посредник чичо ми купуваше за себе си всичко, което имаше стойност, и го препродаваше с огромна облага на големите парижки търговци.

Стаята, в която ме заведе, беше огромна, но така препълнена, че трябваше да ми посочи леглото, за да го видя. По стените бяха закачени губери с човешки фигури в естествена величина; на тавана висяха препарирани животни, една морска врана, крокодил с широко отворени уста; в ъгъла зад един сандък, който скриваше краката, стоеше броня с каска, която сякаш покриваше жив воин.

— Страх ли те е? — попита чичо, виждайки моето смущение.

Не посмях да призная и отговорих, че ми е студено.

— Е, добре, побързай, че ще изнеса свещта. Тук си лягаме без свещ.

Мушнах се в леглото. Но едва затворил вратата, аз го повиках. Той се върна.

Ризницата се беше разклатила, издавайки металически шум.

— Чичо, в ризницата има човек.

— Постарай се да не повториш подобна глупост, за да си нямаш работа с мен!

Повече от час стоях скрит под влажните чаршафи, треперейки от страх, от студ и от глад. Затворих очи. Но във всеки ъгъл на стаята, зад всяка вещ имаше непреодолим магнит, който дърпаше клепките ми, повдигаше ги и аз ги отварях, въпреки че не исках.

В същото време силен вятър разтърси къщата и дървените части изскърцаха. От губера, който се клатеше, се отдели един червен човек, размахващ сабя, крокодилът започна да танцува на края на връвта като отваряше устата си, чудовищни сенки се разтичаха по тавана, а рицарят, който се събуди от тази врява, се клатеше в ризницата си. Исках да извикам, да протегна ръце, да го помоля да ме защити от червения човек. Но нито можех да издам някакъв звук, нито да се помръдна и усетих, че умирам.

Когато дойдох на себе си, чичо ме дърпаше за ръката. Беше съвсем светло. Веднага потърсих с очи червения човек. Той се беше върнал на неподвижния килим.

— Ще имаш грижата да се будиш всеки ден сам, и то по-рано от днес — каза чичо. — А сега бързай, за да ти дам работа, преди да изляза.

Той ставаше всеки ден в четири часа, слизаше в кантората си и работеше бясно до идването на клиентите, което значеше до осем или девет часа. Изработеното през тези четири или пет часа аз трябваше да преписвам през деня.

Щом чичо ми излезе, аз зарязах работата, която ми беше дал, защото откакто се бях събудил, ме измъчваше само една мисъл — червения човек от килима. Чувствах, че ако и през следващата нощ той се отделеше от стената, аз наистина бих умрял.