Ектор Мало - Малкият моряк

— Може да се е обърнал — казваха някои.

— Щеше да се намери лодката — отвръщаха други.

— Ами теченията?

Съботан не говореше, но през целия ден не напусна брега.

Когато настана отливът, той гледаше течението и обходи една след друга всички скали. Нито един път не произнесе името на господин дьо Биорел. Само като срещнеше някой рибар, питаше с тъжен глас:

— Нещо ново?

И като видеше сълза в очите ми, потупваше ме по главата и казваше:

— Ти си добро момче, да, добро момче си!

Петнадесет дни след това необичайно отсъствие в скалата Гант пристигна някой си господин дьо ла Берие, който живеел в Долна Нормандия. Той беше внук на господин дьо Биорел и негов единствен роднина.

След като ни накара да му разправим надълго и нашироко какво се бе случило, той нае дванадесет души от Порт Дийо и им нареди да изследват брега. Търсенето продължи три дни. Вечерта на третия ден той го спря, като заяви, че вече не е необходимо и че сигурно господин дьо Биорел е загинал, а теченията са отвлекли тялото и лодката.

— Какво знаете вие? — развика се Съботан. — Не може теченията да отвлекат лодката, без да се е обърнала. Може би господарят е слязъл в Ашлия. Може още утре да се върне?

На другия ден господин дьо ла Берие ни накара да се явим при него, Съботан и аз, и ни заяви, че в скалата Гант няма повече нужда от никой. Щели да затворят вратите и нотариусът щял да се грижи за животните, докато бъдат продадени.

Съботан беше толкова потиснат, че можа да произнесе само неразбираеми думи. После изведнъж се обърна към мен и рече:

— Стегни си торбата. Веднага ще се махнем оттук.

Напускайки острова, срещнахме господин дьо ла Берие на шосето. Съботан тръгна право към него.

— Господине — каза той, — по закон вие може да сте негов внук, но за мен не сте такъв. Не, не сте и това ви го казва един истински моряк.

Уговорено бе, че Съботан ще приеме гостоприемството на майка ми, докато си намери жилище в селото, но той не остана дълго с нас.

Всяка сутрин отиваше на брега и продължаваше своите търсения. Това продължи около три седмици, после една вечер ни съобщи, че ще ни напусне на следващия ден, за да отиде към английските острови, а може би и в Англия.

— Защото, виждате ли — каза той, — морето нищо не задържа, това е сигурно, а щом нищо не връща, то може би нищо не е взело.

Майка ми поиска да поприказва, но той не каза нищо повече. Придружих го чак до кораба, с който отпътува.

Когато го прегръщах, каза:

— Ти си добро момче, нали ще идеш някой път в скалата Гант и ще занесеш шепа сол на черната крава. Тя също много те обичаше.

Имах един чичо, у когото не бе проговорила кръвта на Калбри и който предпочиташе твърдата земя пред морето. Той беше съдебен пристав в Дол и минаваше за много богат.

Доста разтревожена за мен, когато се прибрах вкъщи, майка ми му писа, за да му поиска съвет. След един месец той пристигна в Порт Дийо.

— Не ви отговорих на писмото — каза чичо ми, — защото и без това щях да идвам насам, та нямаше защо да давам на пощата пари, които така мъчно се печелят. Не дойдох веднага, защото чаках удобен случай. Намерих един търговец на прясна риба, който ми взе дванадесет су за петнадесет мили. Все е кяр.

Лесно е да се разбере от тази реч, че чичо ми Симон беше пестелив човек. Той скоро ми даде доказателство за това.

— И тъй — каза той, след като се осведоми за нашето положение, — виждам каква е работата. Вие не желаете момчето да отиде по море и имате право, снахо, защото това е кучешки занаят, от който нищо не се печели. Предпочитате то да довърши започнатото при стария Неделя. Но не сте разчитали за това на мен, надявам се.

— Никога не съм мислила да ви искам пари — отбеляза майка ми с тиха гордост.

— Пари аз нямам. Казват, че съм богат, но това не е вярно.

— Свещеникът ми обясни — продължи майка ми, — че заради заслугите или смъртта на бащата би могло да се нареди синът да постъпи в някое училище, без да плаща.

— А кой ще направи постъпките? Не аз. Нямам време и не обичам да додявам на влиятелните хора, които познавам. Може и на мен да потрябват някой ден. Братята Лейо бяха обещали да се грижат за детето, те трябва да платят за училището.

— Не са отваряли дума за това.

— Е, добре, ще им говоря аз.

Тъй като майка ми искаше да го прекъсне, той продължи.

— Без престорена вежливост. Аз си оставих работата, за да се занимавам с вашите неща, а от вас се иска само да направите това, което ви съветвам. Ти — каза той, като се обърна към мен — ще отидеш още сега при господата Лейо, за да видиш дали и двамата са на бюрото си.