Мери Мартин - Старлет

Устните на Алек се изкривиха в цинична усмивка.

— Винаги си била сигурна в чара си, нали Кас?

— Да, винаги. Всъщност няколко дни след като Маккалистър се върне, ще направим празненство. Разбира се, като добри съседи ние непременно ще го поканим. Може би ще поканим дори и Старлет.

— Ха, тя сигурно ще дойде на празненството ни!

— Разбира се, че няма да дойде — просъска нетърпеливо Касондрия. — Но въпреки това можем да я поканим, за да покажем на съседите, че въпреки отвратителното й отношение към нас, ние сме великодушни хора.

— И за какъв дявал ще правим това?

— За какво ли? Ами, като види човекът колко сме заможни, с удоволствие ще ни продаде ранчото на баща си. — Тя щракна с пръсти. — И ето така ние ще станем собственици на най-голямото ранчо на територията на Ню Мексико.

— Забравяш една малка подробност, Кас. По закон ние не сме собственици и на това ранчо.

— О, глупости! Нямаше завещание, което да оспорва правото ни. Аз бях вдовицата на бедния ти баща, а ти — първородният му син. Кой ще оспорва правата ни?

— Старлет.

— А, да, любимата ми заварена дъщеря. Горката! Нямаше късмет да разбере къде татко й си държи завещанието.

Алек се почеса по врата, взе питието си от масата, където го беше оставил, доближи чашата до устните си и на един дъх гаврътна кехлибарената течност.

— Бих искала да не се опитваш да се държиш като дивак, какъвто всъщност си — оплака се Касондрия.

Алек се изсмя:

— Снощи ми говореше точно обратното.

— Интимните ни отношения в спалнята са друг въпрос.

— Тогава да тръгваме. Чувствам се страхотен дивак.

— Още ли мислиш за Старлет? — подметна тя с насмешка.

— Да, и за проклетото завещание. Тя не се е отказала да го намери, нали знаеш?

— Разбира се, но вече говорихме за това. Ще се погрижим за нея, когато можем.

— Щеше да е по-лесно, ако беше като другите жени. Тя е дяволски своенравна. Погледни само как зарязва магазина всеки път, когато я прихванат бесните.

— Много любопитно, къде ходи, без да дава обяснение? — съгласи се Касондрия. — Хайде да не се тревожим точно заради нея сега. Скоро ще имаме всичко, което желаем, а следователно и повод за празнуване.

— Не слагай предварително тигана! — каза Алек.

— Няма страшно. Аз правя това, което прави всяка опитна делова жена. И винаги съм била такава. Планирам нещата предварително. Как мислиш, че съм постигнала всичко това? Мога да те уверя, че не е станало случайно.

Тъмните й очи бяха пламнали. Вбесена от забележката му, сега тя неочаквано се развесели.

— Баща ти не беше глупав мъж, но доста бързо успях да го поставя под чехъл — усмихна се тя на заварения си син. „Ти си най-лесен“ — помисли си тя, но запази тази мисъл за себе си, а на глас добави: — Сигурна съм, че Маккалистър няма да ме затрудни особено много.

Деър бе вперил поглед в огъня. Мислеше за мъжа, когото бе видял да се отдалечава на коня си в ранното утро. Не беше присъщо за него да мисли за дреболии, като за оня плячкаджия, който се наричаше Рейвън. Но се питаше защо го преследваше чувството, че конникът в черно е лошо предзнаменование. Той въздъхна, отвратен от себе си заради суеверието си, изля остатъка от кафето в огъня и събра нещата си.

„Страшно съм уморен“ — помисли си той. Бе прекарал по-голямата част от нощта, мятайки се в спалния си чувал. Мислеше за ранчото, където не бе ходил от много години. „Страшно много“ — помисли си той и се пресегна да вземе торбата си. Скоро щеше да си бъде у дома, но какво ли го чакаше там?

— Радвам се, че отново си тук, Старлет — каза Джейк, застанал широко усмихнат до вратата на магазина й.

— Вече се чудех кога ще се появите — каза Хилда, като се изправи зад тезгяха, където беше изпуснала иглата си и се бе навела да я търси.

Джейк силно се изчерви. То си беше помислил, че красивата собственичка на магазина е сама. Потърси с поглед и Хуанита, опасявайки се, че тя също е чула думите му, но, слава Богу, тя не се виждаше наоколо.

— Мис Тримейн! — каза той и повдигна шапката си. — Не ви забелязах отначало.

— Радвам се да те видя, Джейк. Ти също ми липсваше.

Старлет се изправи пред леля си, преди тя да е продължила да притеснява младия мъж. Съвестта й я бодна при зле скроената лъжа. Джейк наистина й бе липсвал, но не по начина, по който той се надяваше.

Джейк се усмихна широко.

— Ще вечеряш ли с мен довечера.

Тя понечи да откаже. Наистина бе много уморена. Но после размисли. Колкото и да се страхуваше, че ще го разстрои, трябваше скоро да му каже какви са чувствата й към него. Винаги щеше да цени дружбата им, но беше жестоко да го остави да си мисли, че някога ще бъдат нещо повече от приятели.