Мери Мартин - Старлет

Опитът му го беше научил добре, че дори и да се измъкнеше сега, по-късно неизбежно щяха да стигнат до престрелка. Това беше простият, но жесток закон на мъжете на честта. Един от тях щеше да умре, преди слънцето да е изгряло на следващия ден. Другият щеше да продължи пътя си.

Изразителните му зелени очи силно се присвиха под свъсените вежди. Не можеше да си спомни време, когато да е живял иначе, въпреки че някога, много отдавна, малко хора познаваха лицето му. Тогава можеше да остава незабелязан. Сега щом се установеше в някой град, веднага се намираше някой, който да си спомни кой е и какъв е, и преди още да усети, затъваше в такива неприятности, че едва успяваше да се измъкне. Миналата година бе преброил повече от дузина мъже, които го бяха предизвикали. Всеки път беше побеждавал. Когато го притискаха в засада, той ги поглеждаше над дулото си и не познаваше милост. Караше ги да си платят за лошата преценка по най-неприятния за тях начин.

Умираха от ръката му, застреляни в разцвета на силите си от най-лошия жив човек. Бяха платили висока цена за славата на оръжието. Поне така видните жители по-късно рисуваха картината. Въпреки привидното му безразличие тези мъртъвци понякога го караха да се чувства по-принизен и от червей. Може би защото знаеше, че е твърде късно да промени живота си. И не че сериозно го беше мислил, но от време на време се чудеше какъв ли щеше да бъде животът му, ако живееше почтено и спазваше закона. Като че ли винаги репутацията му вървеше преди него, където и да отидеше. Независимо дали това бе градче, не много по-голямо от точката, с която бе обозначено на картата, или място, където мислеше, че лесно ще се изгуби в тълпата. Никога не бе получавал възможността да разбере какво представлява нормалният живот.

Не си спомняше кой за първи път му бе лепнал етикета „непоправим негодник“, но последиците бяха с дълготраен ефект. Нямаше почтена жена, която би вървяла по един тротоар с него. Още като влезеше в някой град, майките веднага предупреждаваха дъщерите си, чиито очи грееха като звезди, че се слави като донжуан. Наричаха го лош, див, казваха, че като убива, полудявал. Единственото, за което обаче никой не претендираше, че знае, бе отвъд легендата. Той често можеше да заяви, че никога пръв не е предизвиквал неприятностите. Просто не мислеше да демонстрира и другата страна на същността си.

Яздеше напред, но знаеше, че разстоянието се скъсява. Точно според предвижданията му. Забави преднамерено хода на коня си, за да подмами преследвача си и да го накара още повече да се приближи. „Да оцелея на всяка цена“ — това бе мисълта, която раздвижваше кръвта във вените му. Знаеше, че скоро ловецът щеше да се превърне в плячка и никой на този свят нямаше да може да го спаси.

— Можеш да си мислиш, че си по-добър от всички останали, но грешката да мислиш, че ще ме надхитриш, ще заплатиш с живота си — измърмори тихо той и дъхът му се издигна в гъст облак бяла пара.

Въпреки ледения ден снегът носеше мириса на прашните и потни коне на преследвача и на преследвания, които продължаваха да яздят напред. Копитата удряха по гипсовите пясъчници и отронените камъчета се търкаляха по планинските склонове. Непрекъснато се изкачваха нагоре. Опитваха се да стигнат билото на планината преди залез-слънце.

Единият ездач, облечен в черни кожени дрехи, имаше загадъчен и властен вид, мускулите му се бяха обтегнали от готовност за предстоящата схватка, която с всяка изминала минута приближаваше все повече. Студени, сини очи оглеждаха под периферията на черния Стетсън всяка скала и дърво, без да пропуснат нищо.

Другият бе наострил слух като животно. Едрото му лице бе покрито с прах, а в очите му светеше студен блясък. Той беше вдигнал яката на якето си от агнешка кожа, за да прикрие слабата си кокалеста физиономия, а револверът на бедрото му всеки миг можеше да изхвърчи до рамото му. Беше свикнал да предизвиква и да побеждава.

Очуканият му от употреба смъртоносен револвер му носеше винаги победа над враговете. Беше желан от Деър като женска ласка. Той несъмнено бе най-добрият му приятел, а в лош момент — единственият, на който можеше да разчита.

Деър Маккалистър смушка коня си да върви напред, без да обръща внимание на шума, който можеше да привлече вниманието на преследвача. Това вече нямаше значение. Знаеше, че зад гърба му винаги има някой. Това бе цената, която плащаше за славата си. Още малко по-нататък, малко по-навътре в планината той щеше да се обърне и да спре. Краят на преследването наближаваше.