Мери Мартин - Старлет

Когато на другата сутрин Рейвън излезе от хотелската стая, едва бе започнало да се развиделява, но улицата се бе изпълнила с шумната глъч на множество хора. Тя понесе багажа си по задното стълбище. Очите й блестяха като тюркоази, но прекрасните й черти се бяха изкривили в мрачна маска. Физиономията й нямаше нищо общо с нежността, с която гледаше как момчето оседлава коня й. С ниско нахлупена шапка тя поведе великолепния жребец навън от конюшнята. Спря само колкото да хвърли една монета на момчето, което се бе грижило за коня й по време на престоя й в хотела.

— За добре свършената работа — прошепна му дрезгаво Рейвън.

— Благодаря ви, господине — заекна изненадано момчето, след като изтича зад конника в черни дрехи, за когото бе чувало толкова много да се говори. Успя да погледа съвсем малко отдалечаващия се лъскав жребец с цвят на слонова кост, защото в конюшнята дойде друг собственик да отведе коня си.

— Оня там е мъжът, който докара Матюс. И вие ли ще отидете на екзекуцията?

Деър Маккалистър не отвърна нищо. Беше вперил поглед в ездача, когото момчето му показа. Той също бе чул разговорите в града. По дяволите, снощи в бара всички говореха само за това! Рейвън! Гарвана. Деър поклати глава, изпъна крака и несъзнателно отметна палтото си, за да хване за дръжката револвера в увисналия под кръста му кобур. Ето такива мъже усложняваха живота му. Въздъхна, обърна се и влезе в конюшнята.

— Какво има, господине? Не ви ли интересува обесването? Мама ми каза, че ще има танци в… — момчето млъкна по средата на изречението, когато погледът му падна върху револвера върху бедрото на Деър.

Деър видя уплахата в очите на момчето. С тих смях, в който се долавяше по-скоро горчивина, отколкото веселост, той разроши косата му.

— Не е толкова лесно да забележиш револвер, момчето ми. Виж, Уейд Матюс, чух, че винаги застрелвал жертвите си с пушка.

Момчето кимна, но още го гледаше с недоверие. Деър посочи друг пример.

— Ами я виж оня тип, Рейвън. Май че видях навит камшик, закачен на седлото му. Тези хора биха могли да се замислят и да се попритеснят, че са станали разбойници и са извън закона, вместо да бъдат ловци и да се връщат с богата плячка.

Това като че ли напълно убеди момчето и то се ухили.

— Да, така си е. Особено тоя, както се е облякъл целият в черно и язди вран кон — момчето се почеса по главата. — Ами вие, сър? Вие имате ли богат улов?

Деър се засмя. Този път в погледа му заигра веселие.

— Не, синко. Да кажем, че съм един стар, уморен каубой, който много би се радвал да си иде у дома, в ранчото си.

В погледа на момчето се изписа разочарование.

— Е, да, мисля, че това си е окей.

— Радвам се, че така мислиш — каза Деър и взе поводите на коня си от ръцете на конярчето, сложи крак в стремето и се повдигна с лекотата на човек, който е яздил дълги години.

— Е, сине, не се сили много. А също така недей да проявяваш и толкова голям интерес към хора от типа на Рейвън. Има и други важни неща в живота, освен да успееш да предадеш друг човек или подло да удариш под кръста.

— Така ли? — провлече невярващо момчето. — Какви например?

Преди да отговори, Деър обходи конюшнята с поглед, после пак се усмихна широко.

— Да разбираш от коне например — каза той.

Момчето засия от гордост при този комплимент.

Деър изведе коня си от конюшнята и добави:

— Или да гледаш да ти е мирна главата.

Рейвън спря зад затвора, за да си върже черна копринена кърпа на лицето. След това измъкна камшика си и умело изтрака с него по пръчките на решетката върху прозореца. В отговор се разнесе приглушена псувня.

Тя се усмихна под кърпата си и зачака мъжа на име Матюс да се появи на прозореца. Не се наложи да чака дълго. По лицето му не бе изписан никакъв страх от предстоящата екзекуция. Това я изненада. Повече от разбойниците, които тя бе вкарала зад решетките през последните няколко години, откакто бе станала Рейвън — отмъстителят, бяха много смели, когато измъчваха жертвите си, но когато се изправеха пред съда, за да отговарят за престъпленията си, се превръщаха в насрани страхливци. Уейд Матюс беше един от малкото, които нямаха чувства. Тези бяха най-лошите. Те нападаха слабите, избиваха и измъчваха, без да мислят за страданието, което оставяха след себе си. И дори и пред собственото си наказание те демонстрираха предизвикателно пренебрежение, граничещо с лудост.

Рейвън се зарадва, че реши да види за последен път жестокия убиец. В този момент осъзна, че за първи път Рейвън искаше жертвата да разбере кой го е докарал тук. Не, не от гордост. Това не бе важно за Рейвън. Не. Тя искаше да види лицето му, да види, че е разбрал, че не е непобедим, както си е мислел.