Мери Мартин - Старлет

Бе толкова погълната от мислите си, че до последния момент не видя коня, препуснал срещу нея. Не го забеляза дори тогава, когато една ръка я хвана за раменете и я дръпна настрани, за да предотврати нещастието. Предупредителният вик: „Внимавайте!“ прозвуча като ненужно ехо, тъй като тя вече висеше във въздуха и бе спасена.

— Добре ли сте, мис? — попита я мъжът.

Тя извърна глава и видя шерифа, който още я държеше за ръката. Тревогата, изкривила суровите черти на лицето му, никак не го правеше по-хубав. Сложи уплашено ръка на гърдите си и бързо му се усмихна с благодарност.

— Да, мисля, че съм добре. Въпреки че едва ли щеше да е така, ако не бяхте вие. Благодаря ви, шерифе. Ще бъда по-предпазлива, докато стигна до безопасната си хотелска стая.

Към тях се присъедини още един конник. Старлет трябваше да присвие очи срещу яркото слънце, за да види високия мъж, яхнал коня, който за малко не я беше прегазил.

— Прощавайте, че ви уплаших, госпожице — каза той с плътен глас.

— Аз съм си виновна — отвърна му тя.

— Доста замислена изглеждахте — изкоментира шерифът Бъфърд Тейлър, но Старлет почти не го чу.

Непознатият бутна назад широкополата си шапка. Погледът му привлече очите на Старлет като с магнит. Дъхът й някак странно бе секнал. Тя се почувства прикована от този твърд, преценяващ поглед и омагьосана от плътния глас на тъмнокосия ездач. Смолисточерните коси падаха върху тъмни, гъсти вежди. Сянката на наболата му брада очертаваше тъмен контур около лицето му. Този мъж се различаваше от мъжа, до когото бе застанал. И тя разбра защо. Студеният му, анализиращ, проницателен и всевиждащ поглед едва прикриваше под лустрото на изтънчените маниери стремеж към насилие. Провесеният върху бедрото му револвер й разкри всичко, което тя би искала да знае за него. В миг усети колко ледени бяха очите, вперени в нея. Точно тогава той като че ли изведнъж я прогони рязко от мислите си, изрече едно рязко „довиждане“ и обърна коня си.

Старлет възвърна самообладанието си и възнагради шерифа с още една благодарна усмивка:

— Извинете за безпокойството, шерифе. Опасявам се, че разговорите за екзекуцията са ме разстроили повече, отколкото предполагах.

— Много се радвам, че не сте ранена, мис — той отново я погледна с интерес. — Ще останете ли в града, за да видите как Матюс ще увисне на въжето утре?

— О, не! — каза Старлет с леко възклицание в гласа.

— Жалко — отвърна дългокракият шериф, повдигна шапката си също като непознатия и добави: — Е, тогава аз ще се връщам в затвора. Ако промените решението си, минете да ми кажете. Ще ви запазя място отпред. Може Матюс да не възразява толкова много, че ще му наденем въжето, ако през това време вижда пред себе си една млада красавица.

Старлет наведе глава и от свян не отвърна нищо на комплимента му. Прекоси тичешком улицата и забърза към хотела. Сърцето й все още силно биеше в гърдите й. Но тя не можеше да каже със сигурност дали бясното стакато бе причинено от току-що сполетялото я премеждие или от очите на красивия непознат, който едва не я прегази с коня си.

— Добър вечер — поздрави я администраторът, когато тя мина покрай рецепцията.

Тя му отвърна само с едно леко, любезно кимване, повдигна краищата на роклята си с цвят на метличина и тръгна нагоре по стълбите към… непознатия, който слизаше от втория етаж. Не, помисли си тя, когато погледите им за секунда се срещнаха, тя не бе измислила това необикновено красиво мургаво лице. Този път, въпреки краткотрайната им среща, тя забеляза още неща — белега на челюстта му, отпусната в ленива усмивка, дългите му светли бакенбарди, дълбоките зелени очи, които гледаха с такава топлота. Нищо чудно, че сърцето й се бе разтуптяло така силно. Ами да, той беше най-представителният мъж, когото бе виждала в техния край. Докато отключваше вратата, Старлет се засмя. Влезе, затвори вратата пред външния свят и като се скри вътре в стаята от него, започна да сваля фибите от косата си, разпускайки копринените, сребристоруси кичури. Разтърси глава и те се разпиляха свободно по раменете й. Приближи се до огледалото, за да размени с образа си саркастични усмивки. „Е, Старлет Тримейн — каза си тя, — ако не се занимаваше толкова с делата на Рейвън, може би щеше да ти остава време да забелязваш не само дулата на пушките, а и други неща, като красиви мъже например.“

Думите й предизвикаха угризение на съвестта й. Помисли си за Джейк, мъжа, който от една година я ухажваше. Но бързо прогони досадната мисъл от ума си. Джейк бе добър човек, още по-добър приятел, но ролята му — сега и занапред — се свеждаше само до това. Започваше да мисли, че може би те щяха да се чувстват по-добре, ако просто му каже истината. Е, разбира се, отначало сигурно ще го заболи, но той може да предложи толкова много неща на една жена, че скоро ще намери нечия друга компания. И даже не беше честно от нейна страна да излиза с него, ако не мислеше да се омъжи и да създаде семейство. По-добре бе да му каже какво мисли и да му даде възможност да уреди бъдещето си с друга жена, която би оценила многото му прекрасни качества.