Мери Мартин - Старлет

Деър я възнагради с най-очарователната си усмивка.

— Розалия, зайче, ти няма да се поколебаеш да помогнеш на старите си приятели и да подържиш това малко сладурче през останалата част от вечерта, нали?

Лицето на Розалия отново бързо доби изтерзан вид.

— Приличам ли ти на човек, който умира от удоволствие да се прави на бавачка заради някакво бебе на дива котка тази вечер? Искам да ти напомня, че мога да си прекарвам времето по-приятно, и на теб това би трябвало да ти е добре известно.

— Ще направя така, че да си струва — настоя той с очарователна усмивка и направи една крачка към нея.

Тя протегна ръце и разтвори пръстите си, за да предотврати приближаването му.

— Не! Точно това имам предвид, Деър Маккалистър — натърти тя, вторачила свиреп поглед във вързопа в ръцете му.

Но тя вече знаеше, че каквото и да каже, няма да има голямо значение. Жените просто като че ли никога не казваха „не“ на Деър.

Докато той отминаваше по коридора с леко подрънкващи сребърни шпори по ориенталския килим, Розалия предпазливо държеше дивото коте и се чудеше как, по дяволите, той все успяваше да я убеди, както и всички други жени, да направи това, на което твърдо се бе противопоставила.

Придържайки съскащото коте на едното си бедро, тя укорително изгледа отдалечаващата се фигура.

— Скъпо ще ми платиш за това, Маккалистър — извика тя зад него. — Хубаво го запомни! — и след една нещастна въздишка тя вече по-меко добави: — Върни се, след като се налудуваш, миличък. Имам да ти разправям много неща.

Откак той ходеше при Розалия, Джейд Су Линг винаги се освобождаваше за него без никакви въпроси, дори отпращаше другите си посетители веднага, за да прекара колкото се може по-дълго време с него. Понякога имаше чувството, че Джейд желае повече неща, отколкото той искаше да й даде. Веднъж й беше казал, че няма какво да предложи на една жена, и макар тя да не се бе съгласила с него, той не си беше променил решението. Беше му казала, че никога не е срещала друг като него и че се възхищава от диви мъже, мъже без задръжки, които живееха според собствените си правила. В този смисъл тя имаше право. Но и самата Джейд никак не беше глупава. Тя не живееше, тя направо гребеше с пълни шепи от живота, от всичко, което въображението можеше да си представи, че ще получи.

Поради това не се изненада, когато приближи стаята й и видя тънката светлина под вратата и чу мек женски шепот. Той не звучеше като нейния. Озадачен, Деър се поколеба и дори спря. Поради някаква необяснима за него причина почувства, че става неспокоен, дори, че започва да се ядосва. Причината бе именно в този глас, който той чу зад вратата, и сърцето му бързо заби, защото това, което си мислеше сега, хич не му харесваше. Гласът му звучеше като че ли малко познато, но това пораждаше лошо чувство у него. Той си припомни усещането, което бе изпитал преди малко, че го наблюдават от горните прозорци, и пред очите му се завъртяха червени кръгове. Изруга тихо и без да се бави повече, завъртя топката на бравата и влезе в стаята, като че ли имаше пълно право да стори това. Живите му зелени очи премигнаха от изненада, едната му вежда се повдигна и за пръв път от много време насам Деър Маккалистър замръзна на място.

Деър почти не помнеше, че леко е затворил вратата зад гърба си, след като е влязъл в стаята. Спалнята бе слабо осветена от една-единствена лампа, но от пръв поглед той можеше да каже, че е сбъркал вратата. За един момент се поколеба дали да не се върне назад и да слезе, преди още жената да се е събудила, но в следващия миг заряза предпазливостта си и свали ръка от дръжката. Суровият, циничен израз се изпари от лицето му, когато забеляза сребристорусата коса, пръсната по бялата възглавница, и устните, нежни като листенца на цвете, леко разтворени в съня. Тя беше закрила с една ръка, свита в лакътя, горната част на лицето си и очите й не се виждаха. Имаше малко, тясно носле с чипо връхче, което й придаваше надменен вид. Той се усмихна на себе си. Погледът му падна върху топлата й привлекателна уста и не отиде по-надолу.

Пълните й устни подсказваха страстна и буйна природа и веднага привлякоха вниманието му. Изведнъж пожела да има повече светлина, но не искаше да запали лампата, за да не я събуди. Наистина не беше в настроение за разговори. В момента не искаше дори да узнае името й. По-късно щяха да си поговорят, но засега той искаше само да я вземе в прегръдките си и да се любят. Езикът на тялото — това бе единственият език, от който се нуждаеше той сега. Този език казваше много повече неща от думите.