Мери Мартин - Старлет

Още от пръв поглед личеше, че по време на неговото отсъствие Розалия се бе замогнала. Сградата беше прясно варосана и гравирани корнизи очертаваха горния и долния етаж. Стъклата на прозорците блестяха, украсени с богато надиплени тъмночервени брокатени завеси. Леко блещукащите свещи вътре гостоприемно канеха уморените пътници. На времето това място бе станало негов пристан, когато след кървавата престрелка с братята Барлоу се наложи да лекува раните си.

Единият от братята бе открил стрелба срещу него, а другият се беше скрил в наблюдателницата си, която гледаше към улицата, и търпеливо изчакваше удобен момент, за да се намеси и той.

Деър си беше помислил, че това със сигурност е последният му ден. Спомни си как Розалия, без да се интересува от общественото мнение, веднага беше изпратила най-доверения си слуга Ейбрахам Джонсън при Деър, който лежеше потънал в кръв насред прашната улица, с нареждането веднага да го отведе в нейната къща. Беше прострелян на три места в гърба и в първия момент прогнозата бе доста мрачна. Беше се парализирал от кръста надолу и му бяха казали, че никога вече няма да може да ходи. Деър се беше приготвил за среща с Всевишния, но вместо това, когато отвори очи, видя наведен над леглото му един милосърден ангел с очи, дълбоки и потайни като нощта. Нямаше ангел в небето, който да ухае така сладостно и да ругае толкова цветисто. Първото нещо, което чу, когато очите му се спряха на нея, бе:

— Ти, тъпо копеле, не знаеше ли, че когато братята Барлоу тръгнат да те стрелят, ще стрелят в гръб, а не по джентълменски?

Не го беше знаел, но вече му бе ясно и нямаше намерение да повтаря същата грешка и друг път. Розалия се беше заела лично да се грижи за него, докато оздравее, бдеше над леглото му и откликваше на всяка негова нужда. Първата седмица лежа непрекъснато в треска, но с всеотдайните грижи на Розалия, която успя да склони градския лекар да го оперира и да извади заседналите близо до гръбнака му куршуми, Деър постепенно оздравя.

Той мислеше, че тогава сигурно щеше да умре, ако не се бе намесила Розалия, която бе успяла с грижите и вниманието си да му вдъхне сили и надежда и в най-тежките моменти, когато — обезкуражен — той искаше да се откаже и завинаги да остане прикован на леглото. Не остана, разбира се. Преди всичко поради непрекъснатите й упорити грижи. Той всъщност много искаше да стане на крака и да избяга от непрестанните й тиради. Но никой не можеше да каже нищо против нея в негово присъствие. Боготвореше дори земята, по която тя ходеше. Много малко хора от Текила Бенд биха посмели да му се притекат на помощ тогава, но Розалия никога не се интересуваше какво мислят другите за нея. Тя живееше живота си по създадени от самата нея правила, също като него. Беше живял около два месеца при Розалия, докато оздравя напълно, и бе опознал много добре всички, които работеха при нея. Повечето от тях бяха добри хора, чийто живот бе претърпял лош поврат, и бяха свикнали да се осланят само на късмета си.

Колкото до Розалия, приятелството им бе продължило. То бе устояло на други тежки изпитания и нещастни години. Но въпреки че очевидно в началото се харесваха, те никога не бяха се любили. Не че никога не бе ставало дума за това. Те всъщност съвсем открито бяха обсъдили въпроса и двамата се бяха съгласили, че сексът и приятелството са немислима комбинация. Нямаше никога да станат любовници, но щяха да бъдат добри приятели. Така си и остана, без повече въпроси. Те никога повече не бяха отваряли дума за това, тъй като знаеха, че е по-добре да не дразниш лъва, затворен в клетка.

Изведнъж, жаден да види приятелски лица, той започна да чука по вратата на луксозния, процъфтяващ хотел. Вратата се отвори почти веднага от огромен чернокож мъж в снежнобяла риза и черен костюм.

— А, мистър Маккалистър! — възкликна Ейбрахам Джонсън с искрена радост, а проницателните му кафяви очи мигновено огледаха и прецениха високия мъж. — Много хубаво да ви видя отново, сър. Драго ми е да кажа, че изглеждате як като бик — той се отмести и покани Деър. — Влезте, сър. Боже мой, колко време измина, откак за последен път ни посетихте. Как ще се зарадва мис Розалия!

— Благодаря, хубаво е да се завърнеш у дома, Ейбрахам — отвърна Деър с широка усмивка, прекрачи прага и влезе в антрето, покрито с червен килим. Въпреки късния час в публичния дом имаше няколко посетители. Кълба дим от пури, интимно приглушени гласове, чувствените звуци на пианото, които се носеха откъм слабо осветените стаи, изпълниха душата му. Той истински се радваше, че се връща отново в тази позната обстановка.