Мери Мартин - Старлет

— В много добро време сте дошъл. Няма много гости тази вечер — каза прислужникът, след това, като забеляза рошавото вързопче в ръцете на Деър, изцъкли очи и изрече със заекване: — Май мис Розалия няма да ви се зарадва чак толкоз, колкото си мислех.

Очите на Деър се развеселиха.

— Мисля, че мога и да убедя тази дама да се съгласи с мен.

Любопитният израз по лицето на Ейбрахам изчезна и той измънка:

— Сигурно ще успеете, сър. Да знаете, тя не се усмихва весело, откак вие ни посещавахте — тъмното му лице засия и той поведе Деър напред. — Хайде, вървете сега. Зная, че няма нужда да ви показвам пътя.

Деър бързо изкачи стълбите, стигна до площадката на втория етаж, зави рязко надясно и закрачи по дълъг, покрит с плюшени килими коридор. Когато стигна до втората врата вляво, той спря и леко почука по гладкото дърво.

Една жена, облечена в строга тъмносиня рокля с бяла, колосана престилка, отвори вратата. Лицето й грейна, когато го видя. Деър бързо сложи пръсти на устните й и с поглед я предупреди да не проваля изненадата му. Очите й светнаха в отговор и тя прошепна:

— Хубаво е да ви видим пак, сър. Тук твърде дълго бе тихо.

Като каза това, тя го дари с още една усмивка, бързо мина зад него и тихо затвори вратата зад гърба си.

Деър веднага видя Розалия. Тя се бе облегнала до камината и съсредоточено разпалваше огъня. Не беше забелязала или не обърна внимание, че е влязъл гост. Беше се втренчила в пламъците, унесено загледана в оранжево-червените езици, поглъщащи боровите шишарки, които току-що бе сложила. В стаята се разнасяше приятен, чист и свеж горски аромат. Деър забеляза как съблазнително блести сатенираната коприна на роклята й, отразявайки светлината на огъня в камината, и почувства как погледът му е привлечен от предизвикателната гледка, която представляваше добре оформеният й тесен ханш, обвит от роклята с цвят на кехлибар, прилепнала плътно по тялото й като кожа.

— Със сигурност е приятно да видиш, че някои неща никога не се променят — каза провлачено той.

Розалия се извъртя, отначало уплашена, и Деър забеляза, че под роклята пищните й форми бяха стегнати в тесен, обточен с дантели черен корсет. Лъхна го аромат на скъп парфюм.

— Как я караш, Розалия!

Черните очи на жената се впиха в мъжа, който се приближаваше към нея.

— Сигурно много те интересува — изръмжа тя не съвсем изискано, но той забеляза леката топла усмивка, която омекоти резките очертания на рубинено червените й устни. — Направо не мога да повярвам на очите си… след толкова време… Деър Маккалистър. И къде, по дяволите, беше, моля, след като се измъкна без едно „Довиждане“ или „Благодаря за безплатната стая и храна, госпожо“? Да не говорим за нежността, с която Джейд щедро те обсипваше по време на последното ти пребиваване тук.

Не му се вярваше, че клетвите на Розалия му бяха липсвали точно толкова, колкото ласките на Джейд.

— Навсякъде, дарлинг, но едва ли някое от местата, по които съм бил, ще представлява интерес за теб.

— Ами защо не опиташ да ми разкажеш, за да видим дали наистина е така?

Той си взе една пура от онези, които Розалия пазеше само за най-добрите си клиенти и които винаги се намираха в изобилие в апартамента й за любимците й, както и за онези, които получаваха и най-доброто уиски и най-хубавите жени и можеха да си позволят цените на втория етаж.

— Може би по-късно. Точно сега нямам настроение да разказвам — отговори той, стискайки незапалената пура между зъбите си.

— Май няма нужда да те питам какво е настроението ти.

— От три седмици съм непрекъснато на път, сам, ако изключим този приятел тук — провлачено кама той. — Най-малко ти би трябвало да ми задаваш такива въпроси.

Тогава Розалия забеляза какво именно държеше той в ръцете си и повдигна тънките си вежди.

— Не ми казвай, че е… твое — измърмори тя и сви блестящите си устни. — Знаеш ли, ако се вгледа човек по-отблизо, може да забележи голяма прилика — тя отметна глава и изведнъж стаята се изпълни с дрезгавия й смях.

Деър преглътна доброжелателните й подмятания. Само Розалия можеше да каже всичко, което й бе на ума, без да се тревожи, че ще предизвика гнева му.

— Сираче е — обясни той. — И като зная колко много Джейд обича котки, си помислих, че може би тя ще му предложи истински дом. Знаеш ли дали е свободна?

— Даже и да не е, предполагам, че като разбере кой си е дошъл, моментално ще разкара останалите — каза Розалия и в очите й заблестяха пламъчета.