Мери Мартин - Старлет

Градчето лежеше притихнало в първите проблясъци на зората. Оживените улици и тротоарите бяха пусти. Само двама пияници, които току-що бяха излезли от бара, се блъснаха в трите жени на тротоара и им подвикнаха някакви мръсотии. Опетнените гълъбици не им обърнаха никакво внимание, но затова пък замахаха на Деър, който точно в този момент минаваше покрай тях. Интересуваха ги само новите клиенти, които биха могли да примамят в заведението.

— При нас има уиски и разполагаме с най-големите хубавици на града, каубой. Хайде, влез и ще ти покажем такива забавления, които няма никога да забравиш — извика най-смелата от тях.

Деър не я удостои с внимание. Тенекиеният звук на пианото, което спешно се нуждаеше от акордиране, се носеше над летящата врата. Жената изписука с тънкия си глас някаква ругатня, когато видя как Деър подкара в тръс коня си и я остави да мята мълнии с очи след него.

Пияните каубои бяха вързали конете си за стълба пред бара и дори не го удостоиха с поглед, което го изпълни с облекчение. Той така бе изчислил времето си, че да пристигне рано сутринта, за да привлече възможно най-малко внимание. И без това новината бързо щеше да се разнесе. Ясно му беше, че на другия ден всички ще чакат с нетърпение да го зърнат и да разберат дали най-бързият стрелец — всеки град си имаше по един такъв — щеше да го предизвика.

Докато яздеше напред, той забеляза, че градът значително се е разраснал в сравнение с последния път, когато бе идвал. Западът бе привлякъл голям брой заселници в годините след войната, а заедно с тях бе дошло и благополучието, характерно за разрастващите се градове.

С население над петстотин души — испанци, мексиканци, южняци, както и северняци, Текила Бенд беше процъфтяващ град и можеше да се похвали с два бара, хотел на два етажа и оживена търговия. Деър искаше да избегне всякакви други срещи и затова продължи да язди в очакване да види мястото, към което беше тръгнал. В този момент той търсеше само някакъв подслон, за да може да полегне и да си почине. Пътуваше вече дни наред и беше подремвал тук-там, където можеше, включително и в движение, на седлото. Сега се нуждаеше от чаша, легло и жена. И само на едно място можеше да намери това съчетание — в една триетажна къща на края на града.

Като минаваше през града, Деър забеляза, че до сградата на кметството, която беше построена наскоро, имаше ковачница. Видя, че по-надолу са издигнали казино, а до него имаше малък вариететен театър, в който за едно пени можеха да се видят жонгльори, пантомима и дори добре танцуващи балерини. Забеляза още една сграда, шивачница, с горд надпис над вратата. Мис Хилда Хигенботън и мис Старлет Тримейн бяха отбелязани като съсобственички, а името мис Хуанита Томас — шивачка, бе изписано с малки, спретнати букви под техните. На стъклото на прозореца бяха гравирани думите: „Парижка мода“.

В жилището над магазина светеше слаба светлина и той предположи, че дамите живеят там. Запита се дали шивачките работят нощем или пък забавляват някой среднощен гост. Деър никога не бе харесвал тихи жени с меки гласове, каквито имаха шивачките в неговото въображение, но предполагаше, че те също притежаваха справедливо полагаемия им се брой обожатели. Той просто никога нямаше да бъде сред тях. Отмина и подкара коня си в тръс, загледан в мигащите светлини в далечината. Спря зад една добре поддържана мексиканска къща. Едно момче изтича отвътре. Деър скочи от коня и му подаде юздите. Метна кожената чанта през рамо, пъхна ръка в сламената кошница, вързана за седлото му, и измъкна задремалия си пътник. Нежно взе под мишница пълничкото, топло телце. Деър забеляза, че момчето го гледа с отворена уста, и не можа да сдържи усмивката си. Бръкна в джоба на панталона си, измъкна сребърна монета и я хвърли към момчето, което сръчно я хвана във въздуха.

— Погрижи се добре за коня ми и ако съм доволен от теб, ще получиш още една такава монета, когато си тръгвам — подвикна той през рамо.

Момчето захапа монетата и после се усмихна широко на прашния пътник.

— Грасиас! — извика той. — Много ще се грижа за него, сеньор.

Деър вече трополеше по стълбите, стискайки широкополата си шапка в ръка. За един кратък миг той изпита усещането, че отляво някой дебне в сенките покрай прозорците и го наблюдава отблизо, но не можеше да бъде сигурен.

Спря и погледна нагоре изпитателно, но там нямаше никой. Само пердетата на един отворен прозорец се поклащаха от вятъра. Ръката му още беше на дръжката на колта, войнствеността в погледа му още не беше угаснала, въпреки че вече не беше в настроение да преследва мъжа или фантома, независимо какво представляваше той. Единственото му желание беше да забрави гонитбата и да се отпусне с чаша отлежало бренди, да стопли измръзналите си кокали до горящата камина и да прогони тревогите от изминалия ден с една страстна прегръдка. Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. Деър знаеше, че може да очаква това и дори нещо повече при Розалия. Нямаше друго заведение като нейното извън Ню Орлийнз. Беше обзаведено с вкус и се славеше с изисканата си кухня и добрите питиета. Розалия имаше трима готвачи — китаец, французин и испанец. Те предлагаха както екзотични, така и местни ястия, които задоволяваха вкуса и на най-придирчивите клиенти. А когато апетитът на мъжа биваше напълно задоволен, той можеше да вкуси и да се наслади и на други лакомства. Момичетата на Розалия представляваха букет от всички раси по света и бяха майсторски обучени в любовното изкуство, като всяка една от тях притежаваше свои техники и тайни. Предлагаха на клиента всичко, без каквито и да било ограничения. Всички бяха облечени подходящо елегантно в коприна и френски дантели.