Джек Лондон - Сърцата на тримата

Но царицата вече го беше забравила. Тя все още галеше плата, от който беше направена роклята на Леонсия, и го разглеждаше с любопитство.

— Ти имаш много щастлива съдба — рече царицата и същевременно й направи знак да се върне при другите. — Ти си много обичана от мъжете. Не ми е ясно всичко, но все пак ми се струва, че прекалено много те обичат мъжете.

Гласът й, мек и нисък, чист като сребро, трептеше в изящни напевни извивки и напомняше камбаната на някой далечен храм, призоваваща вярващите на молитва или скръбните души — на вечен покой. Ала на Леонсия не бе отредено, да прецени красотата на този чуден глас. Вместо това тя усети само гняв, от който бузите й пламнаха и кръвта се разпали в жилите й.

— Аз вече съм те виждала, и то неведнъж — продължи царицата.

— Никога! — възкликна Леонсия.

— Мълчи! — процеди жрецът на Слънцето.

— Там — рече царицата и посочи голямата златна купа. — Често съм те виждала там.

Тебе… също — обърна се тя към Хенри.

— И тебе — кимна тя на Франсис, но големите й сини очи се разшириха и дълго се взираха в него — твърде дълго, за да бъде това приятно на Леонсия, която усети как ревност, каквато само една жена може да събуди у друга жена, пробожда сърцето й. Очите на царицата, блеснаха, когато ги спря върху Торес.

— А ти кой си, чужденецо, тъй странно пременен с рицарски шлем на главата и сандали на роб на краката?

— Аз съм Да Васко — смело й отговори той.

— Това име звучи много древно — усмихна се Бленуващата.

— Аз съм древният Да Васко — продължи Торес и без покана пристъпи напред. Тя се усмихна на безочливостта му, но не го спря. — Това е същият шлем, който съм носил преди четиристотин години, когато доведох прадедите на Загубените души в тази долина.

Царицата спокойно се усмихна с недоверие и спокойно го попита:

— В такъв случай ти си се родил преди четиристотин години?

— И да, и не. Аз никога не съм се раждал. Аз съм Да Васко. Аз съм живял винаги. Моят дом е на Слънцето.

Изящно очертаните й вежди въпросително се вдигнаха с няма подигравка, но тя нищо не каза. От златоковано ковчеже, оставено на ложето до нея, тя взе с крехките си, почти прозрачни палец и показалец една щипка прах, изви тънките си красиви устни с лек присмех и небрежно хвърли праха в купата на големия триножник. Светъл дим се вдигна и за миг се разпръсна във въздуха.

— Погледни! — заповяда му тя.

И Торес се приближи до голямата купа и се взря в нея. Какво видя той, другите никога не узнаха. Но самата царица се наведе напред, видя всичко заедно с него и на хубавото й лице се изписа кратка жалостива насмешка. А това, което самият Торес видя, бе раждането на дете в спалнята на втория етаж на наследената от него къща в Бокас дел Торо. Жалко беше то, разголено докрай от сетната си тайна, и жалост се четеше в кротката усмивка, заиграла по лицето на царицата. И в ярката мигновена картина на вълшебното видение Торес видя потвърждение на нещо, за което открай време се беше досещал и което бе подозирал за себе си.

— Искаш ли да видиш още нещо? — с лека подигравка рече царицата. — Аз ти показах началото на твоя живот. Погледни сега и виж своя край!

Но Торес, твърде дълбоко потресен от онова, което вече беше видял, с ужас се дръпна назад.

— Прости ми, Красавице — замоли се той. — Позволи ми да си отида. Забрави, както и аз от все сърце ще се надявам да забравя.

— Видението свърши — каза тя и нехайно махна с ръка над купата. — Но аз не мога да забравя. Това завинаги ще се запечата в ума ми. Обаче и тебе, о, човече, тъй млад в живота, тъй стар по шлема, съм виждала и преди днешния ден, там в моето Огледало на света. Ти много ме ядосваше напоследък със замислите си. Но не и с този шлем. — Тя се усмихна със спокойна мъдрост. — Винаги, струва ми се, съм виждала преддверието на мъртъвците, отколешните мъртъвци, изправени на неподвижните си крака и пазещи през вековете тайни, чужди на тяхната вяра и род. И в тези печални редици, струва ми се, съм виждала и едного, който носеше древния ти шлем… Да говоря ли нататък?

— Не, не! — примоли се Торес.

Тя наведе глава и му кимна да се върне на мястото си. След това изпитателният й поглед се спря върху Франсис и го подкани да излезе напред. Тя се изправи на своя подиум, сякаш за да го поздрави, и разтревожена от това, че ще трябва да го гледа отгоре надолу, стъпи на пода, та да може да вдигне поглед към него и му протегне ръка. Франсис с колебание я пое, но не знаеше какво да направи по-нататък. Би могло да се каже, че Бленуващата прочете мислите му, защото рече: