Джек Лондон - Сърцата на тримата

Самолетът описа пълен кръг, вдигна се на височина от около хиляда, фута и тогава видяха да се отделя нещо от него точно над главите им, да пада като камък около триста стъпки, след това да се отваря в опънат парашут, а отдолу, като паяк, увиснал на паяжина, очертанията на, човек, който с приближаването към земята отново заля:

И тогава събитията започнаха да се настигат едно друго с невъобразима бързина. Свещта се разпадна, горящият фитил падна в локвичката стопена лой, локвичката пламна, пламнаха и напоените с масло съчки около нея. Хенри, който се приземи в гъмжилото на Загубените души и покри голяма част от тях с парашута си, с два скока се озова до своите приятели и разрита наляво и надясно лумналите съчки. Той се забави само секунда. Това стана, когато жрецът на Слънцето се опита да му попречи. Дясно кроше в челюстта повали престарелия вече довереник на бога по гръб и докато той се съвземе и изправи на крака, Хенри вече беше съсякъл ремъците, с които бяха вързани Леонсия Франсис и Торес. Той протегна ръце да прегърне Леонсия, но тя го отблъсна с думите:

— Бързо! Няма време за обяснения. Падайте на колене пред Торес и се преструвайте, че сте негов роб… и не говорете на испански, говорете на английски.

Хенри не можеше да схване какво става и докато Леонсия се мъчеше да го убеди с поглед, той видя Франсис да се просва в краката на общия им враг.

— Я гледай! — промърмори Хенри и се присъедини към Франсис. — Готово! Но това е по-лошо от мишеморка!

Леонсия последва неговия пример и всички Загубени души паднаха по очи пред този капитан Да Васко, който приемаше сред тях небесни пратеници направо от Слънцето. Всички бяха се преклонили освен жреца, който бе дълбоко потресен и се канеше да стори същото, когато присмехулният дявол на мелодрамата, криещ се в душата на Торес, го накара да прекали с ролята си.

Надменно, както го беше учил Франсис, той вдигна десния си крак и го сложи на врата на Хенри, при което случайно прищипа ухото му.

Хенри буквално подскочи във въздуха.

— Нямате право да ме настъпвате по ухото, Торес! — изкрещя той и същевременно го повали с дясно кроше, както беше повалил жреца.

— Е, сега всичко отиде по дяволите — забеляза Франсис с хладно и безразлично негодувание. — Свършено е с баснята за бога на Слънцето.

Жрецът на Слънцето, схванал каква е работата, даваше възторжени знаци на копиеносците си. Но Хенри опря дулото на автоматичния си пистолет в корема на стария жрец: старецът си спомни легендите за смъртоносни хвърковати оръжия, движени от тайнственото вещество, наричано „барут“, усмихна се отстъпчиво и махна на копиеносците да се дръпнат.

— Това надминава моите знания и разум — заговори той на съплеменниците си, а погледът му току се връщаше към дулото на пистолета в ръката на Хенри. — Ще прибягна до последната възможност. Изпратете вестоносец да събуди Бленуващата. Да й каже, че тука, в долината ни, има пришълци от небето, може би от Слънцето. И че само мъдростта на далечните й бленувания може да ни изясни това, което ние не разбираме и което дори и аз не мога да разбера.

Охрана от копиеносци поведе Леонсия, двамата Моргановци и Торес през хубави поля, всички прекрасно обработени, макар по първобитен начин, през бързи потоци, горички и пасбища с висока до коленете трева, където пасяха крави от такава миниатюрна порода, че и най-едрите не бяха по-големи от млади телета.

— Веднага личи, че са дойни крави — забеляза Хенри. — И са истински красавици. Но виждали ли сте някога такива джуджета! Здрав мъж би могъл да вдигне и да отнесе най-едрата.

— Гледай да не се излъжеш — обади се Франсис. — Да вземем ей онази там, черната. Хващам се на бас, че не е нито с една унция по-малко от триста фунта.

— Колко залагаш? — предизвикателно попита Хенри.

— Определи ти — отговори Франсис.

— Тогава да заложим по сто долара, че мога да я вдигна и да я понеса — заяви Хенри.

— Дадено.

Ала на облога не бе съдено да бъде решен, защото, щом Хенри стъпи настрана от пътеката, копиеносците намръщено го смушкаха и със знаци посочиха, че трябва да вървят право напред.

Когато пътят заизвива в подножието на остро назъбена канара, те видяха горе множество кози.

— Опитомени — каза Франсис. — Вижте козарчетата.

— Сигурен бях, че месото в яхнията беше козе — кимна Хенри. — Винаги съм обичал козите. Ако Бленуващата, която и да е тя, отмени решението на жреца и ни подари живота и ако трябва да останем при Загубените души до края на нашите дни, ще се помоля да ме направят главен козар на царството; ще ви изградя чудесна къщурка, Леонсия, а вие ще можете да станете придворна сиренарка на кралицата.