Джек Лондон - Сърцата на тримата

Малкото девойче се възползува от изключителното си положение в племето на Загубените души, приближи се до жреца на Слънцето и рече така, че да го чуят всички:

— Това е Да Васко, капитан Да Васко, божественият капитан Да Васко, който преди много-много години е довел тука нашите прадеди.

Жрецът се намръщи, за да я накара да млъкне. Но девойчето повтори думите си, като сочеше красноречиво ту бюста, ту Торес; жрецът долови, че положението се изплъзва от ръцете му и мислено прокълна греховната си любов към майката на момиченцето, от която любов се бе родила тази негова дъщеря.

— Млъкни! — строго й заповяда той. — Това са неща, от които ти нищо не разбираш. Ако той е капитан Да Васко и е божествен, ще изпие златото и ще остане здрав и читав.

Той наля разтопеното злато в груба глинена кана, нагорещена върху съда с жаравата в подножието на олтара. По даден знак няколко младежи оставиха копията си и се запътиха към Леонсия с явното намерение да й отворят насила устата.

— Чакай, жрецо! — провикна се с гръмовен глас Франсис. — Тя не е божествена, както е божествен Да Васко. Изливай златното питие върху Да Васко.

Като го чу, Торес стрелна Франсис с поглед, изпълнен с яростна злоба.

— Продължавайте да се държите надменно и гордо — посъветва го Франсис. — Не се съгласявайте да пиете. Покажете им надписа в шлема.

— Няма да пия! — изкрещя Торес, полуобезумял от ужас, когато жрецът се обърна към него.

— Ще пиеш. Ако ти си Да Васко, божественият капитан от Слънцето, ние ще се уверим в това и ще паднем пред теб по очи, за да ти се преклоним.

Торес погледна умолително Франсис и това не убягна от тесните очи на жреца.

— Май че ще трябва да го изпиете — сухо каза Франсис. — В края на краищата направете го заради дамата и умрете като герой.

С внезапен рязък напън Торес издърпа едната си ръка от ремъците, с които беше вързан, смъкна шлема си и го протегна така, че жрецът да може да го види отвътре.

— Виж какво е изрязано тука! — заповяда му той.

Жрецът така се стресна, когато вадя надписа ДА ВАСКО, че изтърва каната. Стопеното злато се разля, подпали сухите съчки на земята, а един от копиеносците, на чийто крак паднаха няколко капки, се втурна да бяга с диви писъци от болка. Ала жрецът на Слънцето бързо се съвзе. Той грабна гърнето с жаравата и вече се канеше да подпали съчките, натрупани около трите му жертви, когато се намеси девойчето:

— Богът на Слънцето не позволи великия капитан да изпие това питие — каза то. — Богът на Слънцето го разплиска с ръката ти.

И когато всички Загубени души започнаха да си шушукат, че тази работа не е чак толкова проста, колкото се струва на техния жрец, старецът се видя принуден да спре. Въпреки това той беше твърдо решил да погуби тримата пришълци. И затова лукаво заговори на народа си:

— Ще чакаме знамение… Донесете масло. Ще дадем на бога на Слънцето време да изпрати знамение… Донесете свещ.

Той изля едно гърне масло върху съчките, за да могат по-лесно да се запалят, забучи запалено парченце свещ сред напоеното с масло гориво и рече:

— Ще чакаме знамението, докато догори свещта. Добре ли е така, о, народе?

И всички Загубени души промърмориха:

— Добре е.

Торес погледна умолително Франсис и той му отговори:

— Подлият дъртак положително скъси свещта. В най-добрия случай няма да изтрае и пет минути, а може да пламнем и след три минути.

— Какво можем да направим? — попита подлуделият от страх Торес, а Леонсия, с тъжна, преливаща от любов усмивка, смело погледна Франсис в очите.

— Молете се да завали — отговори Франсис. — Обаче на небето няма и следа от облаче. След това умрете като мъж. Недейте квича прекалено високо.

Очите му се обърнаха към Леонсия и с погледа си той й каза това, което не беше посмял да й каже никога досега: че я обича с цялото си сърце. Макар и разделени поради това, че бяха вързани за коловете, те никога не са били по-близо един до друг и нишката, която ги притегляше и съединяваше, бяха техните очи.

Малкото девойче, което търсеше знамение на небето, го забеляза първо. Торес не виждаше нищо освен догорилата почти до края свещ, но чу провикването на момиченцето и вдигна очи. И в същото време заедно с всички чу бръмчене — сякаш в небето летеше чудовищно насекомо.

— Самолет! — рече полугласно Франсис. — Торес, кажете им, че това е знамението.

Но нямаше нужда нищо да казва. Самолетът се спусна над тях и закръжи на не повече от сто фута — първият самолет в живота на Загубените души, — а от него, като благослов от небесата, долетя познатото: