Джек Лондон - Сърцата на тримата

Но полетът на въображението му бе прекъснат, защото в този миг пред тях се разкри езеро, толкова красиво, че Франсис чак подсвирна, Леонсия изпляска с ръце, а Торес полугласно възкликна от възхищение. То се простираше цяла миля на дължина и повече от половин миля на ширина и представляваше безупречен овал. С едно единствено изключение никакво жилище не нарушаваше ивицата дървета, бамбукови гъстаци и тръстики, които затваряха в кръг неговите брегове, дори и в подножието на канарата, където бамбукът бе необикновено пищен. Околните планини тъй живо се отразяваха в спокойната повърхност на водата, че окото почти не можеше да различи къде свършва действителността и къде започва отражението.

Леонсия се изтръгна от захласа пред удивителното отражение и изрази разочарованието си, че водата не е кристално бистра:

— Колко жалко, че е тъй мътна!

— Това е от размиването на чернозема в долината — обясни Хенри. — Тя стига на стотици фута дълбочина, тази почва.

— Цялата долина трябва да е била някога езеро — съгласи се Франсис. — Хвърлете един поглед на канарата и ще видите докъде е стигала по-рано водата. Интересно, от какво ли е толкова намаляла?

— Най-вероятно от земетресение… то е отворило някакъв подземен изход и водата се е оттекла до сегашното си равнище… и все още продължава да се оттича. Този плътен шоколадов цвят показва колко много вода непрекъснато се влива в езерото и че не й остава време да се утаи. То е водосборен басейн на цялата тази котловина.

— Е, има поне една къща — рече Леонсия след пет минути, когато обиколиха някаква издатина на канарата и видяха долепена до скалата и надвиснала над самата вода ниска сграда, приличаща на бунгало. Подпорите, на които стоеше, представляваха масивни стволове на дървета, но стените на къщата бяха от бамбук, а покривът от напластена слама. Тя беше тъй уединена, че освен с лодка, до нея можеше да се стигне само по едно мостче, дълго пет-шест крачки и толкова тясно, че двама души не можеха да вървят по него един до друг. В началото и края на мостчето стояха, явно като охрана или часови, двама младежи от племето. Жрецът на Слънцето повелително им махна с ръка, те се отстраниха и ги пуснаха да минат, но двамата Моргановци не пропуснаха да забележат, че копиеносците, които ги придружаваха от Дългата къща дотука, останаха оттатък мостчето.

След като минаха по него и влязоха в приличащото на бунгало наколно жилище, те се озоваха в просторна стая, наредена по-добре, отколкото можеха да очакват в Долината на Загубените души, макар че наредбата й бе проста. Направените от трева рогозки учудваха с грижливата и изящна плетка, а бамбуковите щори, които закриваха прозоречните отвори, бяха изработени с търпеливо майсторство. В отсрещния край, до стената, имаше огромно златно изображение на изгряващото слънце, подобно на изображението пред олтара до Дългата къща. Но! много по-удивителни бяха двете странни живи същества, които обитаваха този дом и които почти не се движеха. Под изгряващото слънце, на своеобразен подиум над равнището на пода стоеше отрупано с множество възглавници и напомнящо трон ложе, А на ложето, сред възглавниците, спеше жена, облечена с излъчваща мек блясък роба от тъкан, каквато никой от тях не беше виждал преди. Само гърдите й леко се вдигаха от леко дихание. Тя не беше от Загубените души, това кръстосано и изродено поколение на кариби и испанци. На главата й имаше тиара от ковано злато и искрящи скъпоценни камъни, толкова голяма, че изглеждаше почти като корона. Пред нея, на пода, стояха два златни триножника: на единия тлееше огън, на другия, много по-голям, имаше златна купа, цял разтег в диаметър. Между триножниците, опънало лапи, лежеше огромно, приличащо на руски вълкодав куче с белоснежна козина, което гледаше пришълците като сфинкс, с немигащи очи, без да трепне.

— Тя има вид на благородничка, прилича на царица и положително бленува царствени блянове — пошепна Хенри и си спечели с това гневен поглед от жреца на Слънцето.

Леонсия не можеше да си поеме дъх, а Торес се разтрепери, прекръсти се и каза:

— Никога не съм чувал това за Долината на Загубените души. Тази жена, дето спи там, е испанска благородница. Тя е чистокръвна испанка. От Кастилия. Толкова съм сигурен, че очите й са сини, колкото, че стоя тука. Но това бледно лице! — Той отново потрепери. — Не, не е земен сън. Струва ми се, че тя се опива с наркотици, и то много отдавна…

— Точно това е! — с възбуден шепот се намеси Франсис. — Бленуващата бленува в наркотичен унес. Изглежда, че я държат тука опита, един вид като върховна жрица или върховна прорицателка… Добре де, старче — прекъсна той мисълта си, за да се обърне на испански към жреца. — Дори да я събудим, какво от това? Нали си ни довел тука, за да се запознаем с нея, и то, надявам се, в будно състояние!