Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Направи го. Никога не съм изпитвала това. Никога не съм виждала да го правят освен в бляновете и във виденията, които ми показваше моето Огледало на света.

И Франсис се наведе и й целуна ръка. А тъй като тя не направи опит да си я дръпне, той продължаваше да я държи и с дланта си усещаше слабото, но равномерно туптене на кръвта в розовите връхчета на пръстите й. И така двамата стояха замръзнали, без да проговорят. Франсис беше смутен, царицата едва чуто въздишаше, а сърцето на Леонсия се късаше от злобна женска ревност, докато Хенри изтърси весело на английски:

— Направи го пак, Франсис! Това й хареса!

Жрецът на Слънцето заповеднически му зашътка. Обаче царицата, наполовина издърпала ръката си с моминско смущение, отново я сложи в ръката на Франсис и се обърна към Хенри:

— И аз знам езика, на който говориш — предупреди го тя. — Въпреки това не ме е срам: аз, която никога не съм знаела що е мъж, признавам, че ми харесва. Това е първата целувка в живота ми. Франсис — нали така те нарича твоят приятел? — послушай го. Това ми харесва. Много ми харесва. Целуни ми ръката още веднъж.

Франсис се подчини и зачака, но ръката на Бленуващата все още оставаше в неговата, а самата тя, забравила за всичко друго, сякаш увлечена от някаква красива мечта, не откъсваше поглед от очите му. С видимо усилие тя се овладя, рязко издърпа ръката си, направи му знак да се върне при другите и се обърна към жреца на Слънцето.

— Е, жрецо — рече тя и в гласа й отново зазвучаха остри нотки, — ти доведе тези пленници тука с намерение, което ми е вече известно. Все пак искам да ми го изложиш сам ти.

— О, Бленуваща, няма ли да убием тия пришълци, какъвто е бил винаги обичаят ни? Хората са озадачени и разколебани в правотата, на моето решение, те искат ти да отсъдиш.

— И ти би ги убил?

— Аз мисля така. Сега искам да чуя и теб, за да бъдем единни в решението си.

Бленуващата изгледа подред лицата на четиримата пленници. Когато погледна Торес, на замисленото й лице се изписа само съжаление. Леонсия тя изгледа навъсено, Хенри — със съмнение. А Франсис гледа цяла минута и чертите й се смекчиха от нежност, поне така се стори на ядосаната Леонсия.

— Има ли между вас неженени? — неочаквано попита царицата. — Не! — пресече ги тя. — На мен е дадено да знам, че никой от вас не е женен. — Тя бързо се обърна към Леонсия. — Правилно ли е — попита тя — една жена да има двама съпрузи?

И Хенри, я Франсис не можаха да сдържат веселата си усмивка, при този безсмислен и несъществен за тях въпрос. Обаче за Леонсия той не беше нито безсмислен, нито несъществен и бузите й отново пламнаха от гняв. Тя разбра, че Бленуващата е жена, спрямо която трябва да се държи по женски и която сама се държи спрямо нея по женски.

— Не е правилно — отговори Леонсия с ясен, звънлив глас.

— Би било странно — изказа на глас мислите си царицата. — Много странно. И все пак не е справедливо. Понеже в света има еднакъв брой мъже и жени, не може да е справедливо една жена да има двама съпрузи, защото в такъв случай друга жена ще остане съвсем без съпруг.

Тя хвърли още една щипка от прашеца в голямата златна купа. Светлият пушек се вдигна и се разсея, както преди.

— Огледалото на света ще ми каже, жрецо, как трябва да постъпим с нашите пленници.

Тъкмо когато вече се навеждаше, за да погледне в купата, царицата спря, отвлечена от ново хрумване. С широко движение на ръката си тя ги покани да пристъпят всички до купата.

— Можем да гледаме всички — каза тя. — Не ви обещавам, че ще видим едни и същи видения в нашите блянове. Нито пък аз ще зная какво сте видели вие. Всеки ще види и ще узнае сам за себе си… Ти също, жрецо!

Те откриха, че купата, цели шест фута в диаметър, бе до половината пълна с някакъв непознат течен метал.

— Да речеш, че е живак, не е живак — пошепна Хенри на Франсис. — Никога не съм виждал нищо подобно на този метал. Прилича ми на сгорещен до стопяване.

— Той е много студен — поправи го царицата на английски. — И въпреки това той е огън… Хайде, Франсис, пипни купата отвън?.

Франсис се подчини и без колебание долепи разперената си длан до жълтата, външна стена на купата.

— По-студен е от въздуха в стаята. — отсъди той.

— Вижте сега! — възкликна царицата и хвърли още прах в купата. — Това е огън, който остава студен.

— Това е прах, който се нагорещява и дими поради собствения си състав — изтърси Торес, затършува в джоба на дрехата си и измъкна една щипка тютюнев ситнеж, счупени клечки кибрит и кончета от плата. — Това няма да се запали — предизвикателно рече той и в очакване на подкана протегна ръката над купата, сякаш възнамеряваше да пусне боклука в нея.