Джек Лондон - Сърцата на тримата

Царицата кимна в знак на съгласие и всички видяха боклука да пада върху повърхността на течния метал. Частичките не се врязаха в тази повърхност. Те само се превърнаха в дим, който се издигна нагоре и се изгуби. От тях не остана дори пепел.

— И все пак е студен — рече Торес и по примера на Франсис пипна външната стена на купата.

— Мушни си пръста вътре — предложи Му царицата.

— Не искам. — отговори Торес.

— Имаш право — одобри Бленуващата. — Да беше го направил, щеше да ти остане един пръст по-малко, отколкото имаш по рождение. — Тя хвърли в купата още от прашеца. — Сега всеки ще види това, което сам ще види.

Така и стана.

На Леонсия бе съдено да види океан да разделя нея и Франсис. На Хенри бе съдено да види царицата и Франсис, венчани с такъв странен обред, че едва накрая му стана ясно, че това е сватба. Царицата се видя на вътрешно стълбище в богата къща, загледана надолу към великолепна гостна стая, в която Франсис би познал гостната в бащината си къща, ако можеше да види нейното видение. А до себе си тя видя прегърналия я Франсис. Франсис видя само едно нещо, което страшно го разтревожи — лицето на Леонсия, неподвижно като самата смърт, със забита в него, точно между очите, тънка кама. Но не видя никаква кръв да тече от нанесената с камата рана. Торес зърна началото на онова, което трябваше да бъде неговият край, прекръсти се и единствен между всички се дръпна и не пожела да гледа по-нататък. А жрецът на Слънцето видя видението на тайния си грях: лицето и снагата на жената, зареди която бе изменил на своето служене на Слънцето, и лицето и снагата на момиченцето от Дългата къща.

Когато виденията избледняха и всички, сякаш по общо съгласие, се отстраниха от купата, Леонсия като тигрица се нахвърли с искрящи очи върху царицата и изкрещя:

— Твоето огледало лъже! Твоето Огледало на света лъже!

Франсис и Хенри, все още дълбоко зашеметени от това, което бяха видели самите те, се стреснаха и изненадаха от избухването на Леонсия. Но царицата меко й отговори:

— Моето Огледало на света, никога не е лъгало. Не зная какво си видяла. Но знам, че каквото и да е било, то е истина.

— Ти си чудовище! — продължаваше да крещи Леонсия. — Ти си злобна, лъжлива вещица!

— Ти и аз сме жени — благо и нежно я смъмри царицата — и не можем да съдим сами за себе си, понеже сме жени. Мъжете ще решат дали съм лъжлива вещица или жена с любещо женско сърце. А засега, понеже сме жени и следователно слаби същества, да бъдем добри една към друга.

— …И така, жрецо на Слънцето, да отсъдим. Ти като жрец на бога на Слънцето, знаеш повече за древните правила и разпоредби, отколкото аз. Ти знаеш повече, отколкото зная аз за самата себе си и как съм се озовала тук. Ти знаеш, че винаги, от майка на дъщеря и чрез майка и дъщеря, племето е поддържало Царица на тайната, Бленуваща. Дошло е времето да помислям за бъдните поколения. Чужденците дойдоха и не са женени. Днешният ден трябва да бъде обявен за сватбен, ако искаме бъдните поколения на племето да имат царица, да имат Бленуваща. Всичко е наред: времето, нуждата и мястото съвпаднаха. Аз видях решението в моите блянове. И решението е, че аз ще се омъжа за онзи от тритата чужденци, който ми е бил предопределен, преди да са били положени основите на света. Ще направим тъй: ако никой от тях не иска да ме вземе, тогава те ще умрат и ти ще принесеш топлата им кръв в жертва пред олтара на Слънцето. Ако един от тях се ожени за мен, всички ще останат живи и сетне Времето ще покаже бъдещето ни.

Жрецът на Слънцето се разтрепери от гняв и се опита да възрази, но тя му заповяда:

— Млъкна, жрецо! Само благодарение на мен ти управляващ народа. Да кажа една дума на народа и… ти знаеш. Не е лесно да се умре по този начин.

Бленуващата се обърна към тримата мъже и запита:

— Е, кой ще се ожени за мен?

Смутени и смаяни, те се спогледаха, но никой не проговори.

— Аз съм жена — продължа да ги дразни царицата. — Нима не съм желана за мъжете? Нима не съм млада? Нима не съм хубава като жена? Нима вкусът на мъжете е толкова чудноват, че никой не изпитва желание да стисне сладката ми снага в своите обятия и да впие устните си в моите, както Франсис ги притисна до ръката ми?

Тя устреми погледа си към Леонсия.

— Бъди ти съдия. Ти си жена: много обичана от мъжете. Не съм ли и из жена като тебе и няма ли и аз да бъда обичана?

— Ти винаги ще бъдеш по-добра към мъжете, отколкото към жените — отговори Леонсия и думите й, загадъчни за тримата слушащи ги мъже, бяха ясни за женския ум на царицата. — Но като жена — продължа Леонсия, — ти си необикновено красива и пленителна и има мъже на тоя свят, много мъже, които биха полудели от желание да те притиснат в прегръдките си. Но аз те предупреждавам, царице, че на тоя свят има мъже и мъже, и мъже.