Джек Лондон - Сърцата на тримата

Докато жрецът продължаваше да бие екливото кухо дърто, цялото племе се нареди в полукръг около него с лице към изток. Щом слънцето показа горния си крайчец над хоризонта, жрецът го приветствува на странен средновековен испански език я ниско се поклони пред него три пъти, а племето падна по очи. Когато слънцето изгря и заблестя над хоризонта, по знак на жреца цялото племе се вдигна и запя радостно песнопение. Тъкмо когато махна на своя народ да си върви, жрецът забеляза тънка струя дим да се издига в спокойния въздух на другия край на долината. Той я посочи с ръка и заповяда на неколцина младежи:

— Тя се вдига от Забраненото място на страха, където никой от племето не бива да стъпва. Това е някой дявол, изпратен от нашите врагове, които от столетия напразно търсят убежището ни. Той не бива да се спаси и да ни издаде, защото враговете ни са силни и ние ще бъдем унищожени. Вървете! Убийте го, за да не бъдем убити ние!

Край огъня, който бяха поддържали през цялата нощ, лежаха и спяха Леонсия, Франсис и Торес, последният — обут с новите си сандали и с шлема на Да Васко, нахлупен ниско над челото, за да го пази от росата. Леонсия се събуди първа и гледката, която се разкри пред нея, бе толкова чудна, че тя продължи мълком да я наблюдава през спуснатите си мигли. Трима мъже от чудноватото племе на Загубените души с опънати още лъкове и сложени на тях стрели, с които очевидно бяха се канили да убият нея и другарите й, сащисано се взираха в лицето на мирно спящия Торес. Те нерешително се спогледаха, отпуснаха лъковете и поклатиха глави, което явно означаваше, че се отказват да ги убиват. Сетне тихичко пристъпиха по-близо до Торес и приклекнаха, за да могат по-добре да разгледат лицето му и шлема, който, изглежда, събуждаше у тях най-жив интерес.

От мястото, където лежеше, Леонсия успя незабелязано да побутне Франсис с крак по рамото. Той тихо се събуди и тихичко седна, но привлече вниманието на неканените гости. Те незабавно се помъчиха да го уверят в мирните си намерения по общоприетия начин, като сложиха лъковете си на земята и протегнаха към него разтворените си длани, за да покажат, че нямат оръжие.

— Добро утро, непознати веселяци — обърна се към тях Франсис на английски; те само поклатиха глави, обаче думите му събудиха Торес.

— Трябва да са от Загубените души — пошепна Леонсия на Франсис.

— Или комисионери по продажба на недвижими имоти — с усмивка отговори той. — Във всеки случай долината е населена… Торес, кои са тези ваши приятели? Както ви гледат, човек ще рече, че са ваши роднини.

Без да им обръщат никакво внимание, трите Загубени души се дръпнаха малко настрана и взеха да се съвещават с тихи съскащи гласове.

— Звучи като някакъв особен испански — забеляза Франсис.

— Най-малкото е средновековен — потвърди Леонсия.

— Това е испанският език на конкистадорите, но доста поизроден — добави Торес. — Виждате, че съм бил прав. Загубените души никога не напускат долината.

— Все пак сигурно се женят и омъжват — подхвърли шеговито Франсис, — как иначе бихме могли да обясним присъствието на тези трима юначаги?

В това време тримата юначаги бяха постигнали съгласие и със знаци ги подканиха да отидат с тях оттатък в долината.

— Е, поне са добродушни и дружелюбни негодници въпреки печалните си мутри — каза Франсис, когато се приготвиха да тръгнат. — Но виждали ли сте някога по-печално общество? Трябва да са се родили в непрогледна нощ или са им измрели всичките прелестни девойчета, или им се е случило нещо още по-лошо.

— Изглеждат точно както човек би си представил загубени души — отговори Леонсия.

— Ако не успеем да се измъкнем оттук, сигурно ще добием къде-къде по-печален вид от тях — допълни той. — Както и да е, надявам се, че ни водят да закусим. Тези плодове бяха по-добре от нищо, но не бяха и много повече от нищо.

След като вървяха покорно час или повече подир своите водачи, те излязоха на поляните при жилищата и Дългата къща на племето.

— Това са потомци на Да Васко, другарите му и карибите — потвърди Торес, като огледа лицата на събралите се. — Достатъчно е да ги погледнеш, за да се убедиш.

— И са се върнали от християнската религия на Да Васко към езичеството — добави Франсис. — Вижте този олтар… ей там. Това е каменен олтар и ако съдя по миризмата, това, дето го готвят, не е закуска, а жертвоприношение, макар и да мирише на агнешко.

Слава богу, че е само агне — рече шепнешком Леонсия. — Старото слънцепоклонничество е изисквало човешки жертви. А това е слънцепоклонничество. Вижте тоя старец там с дългото наметало и златната шапка със златни лъчи. Той е жрец на Слънцето. Чичо Алфаро ми е разправял какво ли не за слъвцепоклонниците.