Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Очевидно се е опитал да се измъкне по пътя, по който току-що влязохме ние — продължи Торес, — а маите са го хванали и превърнали в мумия.

Той нахлупи древния шлем на главата си и рече:

— Макар и да е толкова ниско, следобедното слънце пари главата ми като киселина.

— А мен гладът ме разяжда като киселина — призна си Франсис. — Живеят ли хора в тази долина?

— Отде да зная, сеньор — отвърна Торес. — Съществува разказът на Мендоса, в който се съобщава, че Да Васко и хората му били оставени тука „да загинат по най-печален начин“. Едно нещо зная: никой никога не ги е видял пак.

— Струва ми се, че на такова място човек би могъл да отглежда предостатъчно храни… — започна Франсис; но спря, като видя Леонсия да бере зърнести плодове от някакъв храст. — Хей! Оставете това нещо, Леонсия! Доста грижи си имаме и без да се занимаваме с очарователна, но отровена млада дама.

— Те не са отровни. — каза девойката и спокойно продължи да яде. — Ето, вижте къде са ги кълвали птиците.

— В такъв случай се извинявам и се присъединявам към вас — извика Франсис и си натъпка устата със сочните плодове. — А пък ако можех да хвана птиците, които са ги кълвали, бих ги изял и тях.

Докато поуталожиха острите пристъпи на глада, слънцето слезе толкова ниско, че Торес свали шлема на Да Васко.

— Нищо не ни пречи да пренощуваме на това място — каза той. — Обувките ми останаха в пещерата при мумиите, а старите ботуши на Да Васко загубих, когато плувах. Краката ми са целите изпосечени, а тука има достатъчно суха трева, от която мога да си оплета сандали.

Докато Торес се занимаваше със сандалите, Франсис накладе огън и събра цял куп дърва, защото, въпреки тропическия климат, поради голямата височина беше необходимо да се поддържа огън през нощта. Преди още той да свърши с дървата, Леонсия вече се беше свила на кълбо и сложила глава на свитата си ръка, дълбоко спеше. Франсис грижливо събра куп сухи листа и горски мъх и ги струпа от другата й страна, нестопляна от огъня.

Съмване в Долината на Загубените души и Дългата къща в селището, обитавано от племето на Загубените души. Цели осемдесет фута беше на дължина Дългата къща и наполовина широка; изградена бе от кирпич и завършваше на тридесет фута височина с двускатен сламен покрив. От къщата с несигурни крачки излезе жрецът на Слънцето — старец с треперещи нозе, обут със сандали, облечен в дълга роба от грубо домашно платно, със сбръчкано лице на индианец, което напомняше с нещо расовите черти на древните конкистадори. На главата му имаше чудновата златна шапка с издигащ се над нея полукръг от излъскани златни шипове. Какво трябваше да представлява тя, беше съвсем очевидно: изгряващото слънце и лъчите на изгряващото слънце.

Старецът се дотътри през откритото място до голямо кухо дърво, закачено между два стълба, резбовано с изображения на животни и разни хералдични, знаци. Той погледна небето на изток, пламнало вече от зората, за да се увери, че не е закъснял, вдигна пръчка с топка от влакна на края и удари кухото дърво. Колкото и немощен да беше старецът и колкото лек да беше ударът, кухото дърво забумтя и затътна като далечен гръм.

Почти незабавно, докато той продължаваше да удря дървото, по покритите с трева хижи, които образуваха площад около Дългата къща, се зададоха Загубените души. Мъже и жени, стари и млади, с деца и с кърмачета на ръце, те всички наизлязоха и заобиколиха жреца на Слънцето. Надали, някой би могъл да види по-архаично зрелище в света на двадесетия век. Без съмнение те бяха индианци и все пак лицата на мнозина носеха испански отпечатък. Някои лица изглеждаха съвсем испански. Други пък бяха напълно индиански. Но общо взето у повечето личеше отдавна вродената смес на двете раси. Още по-чудато обаче беше тяхното облекло — съвсем незабележително у жените, които носеха дълги, скромни роби от домашно платно, но извънредно забележително у мъжете, чиито дрехи от същия плат по кройка представляваха гротескно подобие на мъжките костюми, носени в Испания по времето на първото пътешествие на Колумб. Грозновати и посърнали изглеждаха тези мъже и жени, като поколение от бракове между близки роднини, твърде много изродено, за да бъде жизнерадостно. Такива бяха младежите и девойките, такива бяха децата, такива бяха дори и кърмачетата — всички с изключение на двамина: едното — десетгодишно момиченце с живо, одухотворено и будно лице. Сред тъпите лица на тъпите и скудоумни Загубени души то се отделяше като някакво пламтящо цвете. Другото лице, което приличаше на нейното, беше лицето на стария жрец на Слънцето, но то беше лукаво, коварно и умно.