Джек Лондон - Сърцата на тримата

И ето Хенри навлезе с мулето си в селището на кару — за голямо неудоволствие на мулето и за не по-малко изумление на самите кару, които видяха как в тяхната твърдина, непридружаван от никого, нахълта един от тези, които те се бяха опитали да унищожат. Те седяха приклекнали пред хижите си, мързеливо се приличаха на слънце и прикриваха с привидното си безразличие изненадата, която гъделичкаше кръвта им и ги подтикваше да скочат на крака. Както е ставало винаги с диваците и мелезите, самата дързост на белия така смая всички кару, че те не знаеха какво да сторят. Само един мъж, съвършен мъж — неволно разсъждаваха те с бавните си мозъци, — един благороден или безогледен мъж, притежаващ могъщество, за каквото те никога не са и сънували, можеше да се осмели да навлезе в свърталището им с капнало и непослушно муле.

Кару говореха на развален испански, понятен за Хенри, и на свой ред разбираха неговия испански, и все пак това, което им разказа за нещастието в свещената планина, не можа да ги развълнува. С безстрастни лица и най-равнодушно свиване на раменете те изслушаха предложението му да се притекат на помощ и обещанието богато да заплати труда им.

— Щом планината е погълнала тези гринго, сигурно такава е волята божия и кои сме ние, та да попречим на бога да изпълни волята си? — отговориха те. — Ние сме бедни хора, но не искаме да работим за никого, нито искаме да воюваме срещу бога. А тези гринго сами са си виновни. Тази страна не е тяхна. Нямат никакво право да правят пакости в нашите планини. Те си имат неприятности с бога. Ние си имаме достатъчно собствени неприятности, пък и жените ни са опърничави.

Дълго след часа за сиеста Хенри влезе с третото си и най-упорито муле в сънливия Сан Антонио. На главната улица, на половината път от съдилището до затвора той видя шефа на полицията и дребния, дебел и стар съдия, следвани от петима-шестима жандарми и двама нещастни арестанти пеони, избягали от сантоските плантации. Докато съдията и шефът слушаха неговия разказ и молба за помощ, шефът лекичко намигна на съдията, който беше негов съдия, негово творение, негов духом и телом.

— Да, разбира се, ще ви помогнем — рече на края шефът, като се прозина в протегна.

— След колко време можем да съберем хората и да тръгнем? — нетърпеливо попита Хенри.

— Колкото за тръгване, ние сме много заети… нали, уважаеми господин съдия? — отговори с мързелива безочливост шефът.

— Ние сме много заети — прозя се направо в лицето на Хенри съдията.

— Извънредно заети… за известно време — продължи шефът. — Съжаляваме, но нито утре, нито вдругиден не ще можем да се погрижим за спасяването на вашите гринго. Вижте, малко по-нататък…

— Да речем, към Коледа — подхвърли съдията.

— Да — съгласи се шефът и се поклоня в знак на благодарност. — Елате да ни видите към Коледа и ако дотогава сме понасмогнали с работата си, може и да сметнем за удобно да пристъпим към уреждането на експедицията, за която молите. А засега довиждане, сеньор Морган.

— Сериозно ли говорите? — попита Хенри разгневен.

— Точно така трябва да е изглеждал, когато е нанесъл предателския удар в гърба на сеньор Алфаро Солано — сякаш на себе си, рече злобно шефът.

Но Хенри не обърна внимание на последното оскърбление.

— Аз иде ви кажа какво представлявате! — избухна той в справедлив гняв.

— Внимавайте! — предупреди го съдията.

— Пет пари не давам за вас — отвърна Хенри. — Вие нямате власт над мене. Аз съм помилван лично от президента на Панама. А вие… ето какво сте вие: вие сте мелези! Свински мелези!

— Моля, продължавайте, сеньоре — каза шефът с любезна учтивост на докаран до бяс човек.

— Вие не притежавате добродетелите нито на испанеца, нито на кариба, но затова пък имате в тройна мярка пороците и на единия и на другия. Свински мелези, това сте вие, това и нищо друго.

— Свършихте ли сеньор?… Това ли е всичко? — меко попита шефът. Същевременно той даде знак на жандармите, които се нахвърлиха върху Хенри изотзад и го обезоръжиха.

— Дори и президентът на република Панама не може да помилва някого за неизвършено още престъпление… прав ли съм, господин съдия? — продължи шефът.

— Това е ново закононарушение! — Съдията веднага разбра намека на шефа. — Този гринго, това куче, оскърби закона!

— Тогава ще бъде съден, и то още сега, на самото място, незабавно. Няма защо да се връщаме н отново да откриваме съдебното заседание. Ще го съдим и като го осъдим, ще си продължим. Аз имам една бутилка чудесно винце…