Джек Лондон - Сърцата на тримата

Загърнал отново ръката си, за да бъде сигурен, че няма да се натъкне на втора змия, Франсис бръкна в устата и извади плочка от ковано злато с формата и размерите на дупката в ухото на Хцатцл. Старецът му посочи ухото и Франсис сложи ключа в ключалката.

— Също като автомат — забеляза той, когато ключът изчезна в дупката. — Какво ли ще стане сега? Да видим дали водата няма изведнъж да се оттече.

Но силната струя продължаваше все тъй силно да блика от дупката. Внезапно Торес възкликна и посочи стената, една масивна част от която бавно се издигаше.

— Път навън! — рече Торес.

— Навътре, както каза старецът — поправи го Франсис. — Но както и да е, да тръгваме!

Те всички минаха през отвора и вече бяха навлезли доста в тесния проход отвъд, когато старецът майя изкрещя: „Синът ми!“, обърна се и се затича обратно.

Подвижната част от стената вече се спускаше на мястото си и жрецът трябваше да пропълзи под нея. След миг тя спря в старото си положение. Бе изработена с такава точност и прилягаше тъй добре, че веднага прекъсна водния поток, който бе нахлул от помещението с идолите.

Отвън нищо освен една рекичка, извираща изпод канарата, не подсказваше за това, което се разиграваше в планинските недра. Хенри и Рикардо стигнаха до мястото, забелязаха потока и Хенри каза:

— Това е нещо ново. Когато тръгнах, тука нямаше никаква вода.

След една минута той видя новото срутване и добави:

— Тука беше входът в пещерата. Сега няма вход. Къде ли са другите?

Сякаш в отговор на този въпрос от вътрешността на планината, носено от бликащия поток, се стрелна човешко тяло. Хенри и Рикардо се спуснаха към него и го измъкнаха от водата. Хенри позна жреца, обърна го по очи, клекна разкрачен над него н започна да го свестява, както се свестяват удавници.

Цели десет минути старецът не даваше никакви признаци на живот и трябваше да минат още десет минути, докато си отвори очите и се огледа с безумен поглед.

— Къде са те? — попита Хенри.

Старият жрец замърмори нещо на езика на маите, тогава Хенри го разтърси, за да го накара да дойде на себе си.

— Загинаха… всички загинаха! — пророни той на испански.

— Кои? — попита Хенри, раздруса съживения удавник, за да му върне паметта, и го попита още веднъж.

— Синът ми: Чиа го покоси. Чиа покоси моя син, както покоси всичките тях.

— Кои са другите? — И Хенри отново го раздруса и заповтаря въпроса.

— Богатият млад гринго, приятелят на сина ми, врагът на богатия млад гринго, когото хората наричат Торес, и младата жена от семейство Солано, дето стана причина за всичко, което се случи. Аз ви предупредих. Тя не трябваше да идва. Жените винаги носят проклятие за делата на мъжете. Чиа, която също е жена, се разгневи от присъствието й. Езикът на Чиа е змия усойница. С езика си Чиа ужили и покоси сина ми и планината изригна срещу нас океана от своите недра, и всички са мъртви, покосени от Чиа. Тежко ми! Аз разгневих боговете. Тежко ми! Тежко ми! Тежко на всички, които решат да търсят свещеното съкровище, за да го откраднат от боговете на майте!

Застанали между бликналия воден поток и срутилите се скали, Хенри и Рикардо обсъждаха набързо положението. До тях, проснат на земята, стенеше и се молеше последният жрец на маите. С много тръскане, предназначено да проясни помътената му стара глава, Хенри беше сполучил да изтръгне от него доста неясен разказ за това, което се бе случило в планинските недра.

— Само синът му е бил ухапан от змия и паднал в тази дупка — с надежда разсъждаваше Хенри.

— Така е — съгласи се Рикардо. — Той не е видял нищо лошо да се случва на другите освен това, че са се измокрили.

— И може тъкмо сега да са в някое помещение високо над равнището на пода — продължи Хенри. — Ако можехме да разчистим срутването, бихме отворили входа и източили водата. Ако са живи, могат да издържат много дни, защото бързо се умира само от липса на вода, а те положително имат толкова вода, че не знаят какво да я правят. Без храна могат да минат дълго време. Но ако не мога да разбера нещо, то е как се е озовал вътре при тях Торес.

— Аз пък се чудя дали това нападение на кару срещу нас не е било негова работа — подхвърли Рикардо.

Но Хенри отхвърли тази мисъл.

— Както и да е — каза той, — това не е най-важното сега… Сега е важно едно: как да влезем вътре в планината, като смятаме, че те са още живи. Ние двамата не можем да разчистим това свличане за цял месец. Да можехме да повикаме на помощ петдесетина души и да работим денонощно на смени, бихме могли да открием входа за четири десет и осем часа. Следователно първото нещо е да намерим хора. Ето какво трябва да направим. Аз ще взема мулето, ще се върна час по-скоро в това селище на кару и ще им обещая съдържанието на една от чековите книжки на Франсис, ако дойдат да помогнат. Не сполуча ли, може да събера хора в Сан Антонио. Тъй че аз ще побързам нататък. В това време ти можеш да поразчистиш пътеките и да докараш тука всичките мулета, пеони, храна и снаряжение за стануване. Пък се поослушвай на скалата, че може да започнат да сигнализират с чукане.