Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Не съм по виното — побърза да се откаже съдията. — Ще си пийна мескал. А междувременно… понеже съм и свидетел, и жертва на оскърблението и понеже няма нужда от никакви други показания освен тези, с които вече разполагам, намирам задържания за виновен. Имате ли някакво предложение, сеньор Мариано Веркара-е-Ихос?

— Двадесет и четири часа в пранги на площада, за да поразхладим главата на този разгорещил се гринго — отговори шефът.

— Това е присъдата и тя влиза в сила веднага — потвърди съдията. — Жандарми, отведете задържания и го сложете в пранги.

Зората завари Хенри в прангите, изтърпял вече дванадесет часа от наказанието; той лежеше по гръб и спеше. Но сънят му бе неспокоен, смущаван вътрешно от кошмарни сънища за затворените му в планината другари, а външно — от жиленето на безчислени комари. И както се извиваше, гърчеше н замахваше срещу крилатите кръвопийци, той се събуди и изведнъж си спомни за бедственото си положение. Подлуден до немай-къде от отровата на хилядите ухапвания, той изпълни утринния въздух с такива ругатни, че привлече вниманието на някакъв мъж, който носеше чанта с инструменти. Беше строен младеж с орлов нос, облечен с военната униформа на летец от армията на Съединените щати. Той се отклони от пътя си, за да мине край прангите, спря, заслуша се и развеселено, с възхищение загледа Хенри.

— Друже — заговори той, когато Хенри млъкна, за да си поеме дъх, — снощи, когато закъснях тука, а половината от снаряжението ми остана на борда, аз също си попсувах. Но моето не беше нищо в сравнение с вашето. Поздравявам ви, сър. Никой войскови каруцар не може да се мери с вас. Ако нямате нищо против да повторите всичко отначало, ще ми помогнете да се въоръжа добре за следващия път, когато стане нужда да попържам.

— А кой, по дяволите, сте вие? — попита Хенри. — И какво, по дяволите, търсите тука?

— Не ви се сърдя — широко се усмихна летецът. — С такова подпухнало лице имате право да бъдете груб. Кой ви е бил? С дяволите още нямам законни връзки. Но тука, на земята, съм известен под името Парсънс, лейтенант Парсънс. С дяволите засега нямам никаква работа, но тука, в Панама, имам задачата да прелетя от Атлантическия до Тихия океан. Мога ли да ви услужа с нещо, преди да тръгна?

— Разбира се! — кимна Хенри. — Извадете някакъв инструмент от чантата си и разбийте катинара. Ако остана тука, ще се разболея от ревматизъм. Името ми е Морган и никой не ме е бил. Това е от комарите.

С няколко удара на френски ключ лейтенант Парсънс разби вехтия катинар и помогна на Хенри да се изправи на крака. Още докато търкаше стеклите си ходила и глезени, Хенри набързо разказа на военния летец за злополуката с Леонсия я Франсис и за възможния им трагичен край.

— Аз обичам Франсис — завърши той. — Ние си приличаме като две капки вода. Всеки ще рече, че сме близнаци, и трябва да сме далечни роднини. Колкото за сеньоритата, не само я обичам, но тя е моя годеница. Кажете, ще ми помогнете ли? Къде е самолетът? Да се отиде до планината на маите пеша или с муле, трябва много време, пък ако вие ме вземете със самолета, ще стигнем там за няколко мига; а ако можете да ме снабдите със стотина шашки динамит, аз ще мога да вдигна във въздуха скалите и да източа водата.

Лейтенант Парсънс се колебаеше.

— Кажете „да“, кажете „да“! — молеше се Хенри.

А там, в сърцето на свещената планина, тримата пленници се озоваха в непрогледен мрак, щом камъкът, който преграждаше входа към помещението с идолите, се спусна на мястото си. Франсис и Леонсия се затърсиха пипнешком и ръцете им се срещнаха. В следващия миг Франсис я прегърна и сладостта на този допир намали наполовина ужаса на положението им. Близо до себе си те чуваха тежкото дишане на Торес. Най-после той промърмори:

— Майко божия, отървахме се на косъм! Какво ли ни чака сега?

— Чакат ни още много „сега“, докато се измъкнем от тая дупка — увери го Франсис. — И няма да е зле да тръгнем.

Те бързо се разбраха как ще вардят. Леонсия пристъпваше зад Франсис, хванала се здраво за края на дрехата му, за да може да се води по него; той вървеше напред и опипваше стената с лявата си ръка. Торес се движеше до него и опипваше дясната стена. Обаждайки се един на друг, те можеха взаимно да следят движението си, да преценяват ширината на прохода и да се пазят да не свият в някоя странична галерия и да се загубят. За щастие подът на тунела — защото това бе истински тунел — беше гладък, тъй че макар и да вървяха пипнешком, те не се спъваха. Франсис не искаше да използува кибрита, освен в случай на крайна нужда, и се пазеше да не падне в някоя яма, като изнасяше предпазливо крака си напред и едва след като се увереше, че има твърд камък под него, стъпваше с цялата си тежест. Поради това напредваха много бавно — вървяха с не повече от половин миля на час.