Джек Лондон - Сърцата на тримата

— „От устата на Чиа в ухото на Хцатцл“ — така пише тука.

Франсис изслуша загадъчните слова, надзърна в тъмната зейнала уста на богинята, мушна острието на ловджийския си нож в ключалката сред чудовищното ухо на бога, след това почука по камъка с дръжката на ножа и заяви, че статуята е куха. Сетне се върна при Чиа и зачука по нея, за да докаже, че и тя е куха, когато старият мая промърмори:

— „Нозете на Чиа почиват връз празнота!“

Тези думи привлякоха вниманието на Франсис и той накара стареца да ги разчете още веднъж по възлите.

— Краката й са наистина големи — изсмя се Леонсия, — но те почиват на здрав каменен под, а не на празнота!

Франсис бутна богинята с ръка и откри, че тя лесно се движи. Тогава той я сграбчи с двете си ръце и с резки движения я задърпа насам-натам.

— „За силните и смелите Чиа ще проходи!“ — прочете жрецът. — Но следващите три възела гласят: „Пази се! Пази се! Пази се!“

— Е, смятам, че празнотата, каквато и да е тя, няма да ме ухапе — позасмя се Франсис и пусна статуята, след като я беше поместил на около една крачка от първоначалното й положение. — Хайде, старо, постой тука за малко или поседни, ако смяташ, че ще ти починат краката. Трябва да са се поизморили да стоят толкова столетия върху празнота.

Изтръгналият се от Леонсия вик го накара да погледне тази част на пода, която току-що бе освободена от големите нозе на Чиа. Както се беше дръпнал от отместената богиня, той щеше насмалко да падне в скритата досега от краката й дупка, изсечена в скалата. Тя беше кръгла и по-голяма от една крачка в диаметър. Напразно се мъчеше Франсис да измери дълбочината й, като хвърляше в нея запалени клечки кибрит. Те се разгаряха, падайки, и преди да стигнат дъното, гаснеха от въздушното течение, предизвикано от полета им.

— Много ми прилича на бездънна празнота — отсъди Франсис и пусна малко камъче.

Минаха много секунди, преди да го чуят да се удари в нещо.

— Дори и това може да не е дъното — забеляза Леонсия. — Може да се е ударило в някоя издатина на стената и дори да е останало там.

— Добре, това ще определи дълбочината — възкликна Франсис, грабна един старовремски мускет, който се търкаляше между костите на пода, и понечи да го хвърли в дупката.

Но старецът го спря.

— В следващите възли пише: „Този, който оскверни празнотата под нозете та Чиа, ще умре от бърза и страшна смърт.“

Нямам ни най-малко желание да нарушавам празнотата — усмихна се Франсис и хвърли мускета настрана. — Но какво да правим сега, старче? „От устата на Чиа в ухото на Хцатцл“ звучи лесно, но как? И какво? Я опипай възлите с пръстите си, дърто, и разбери как и какво!

За сина на жреца, пеона с изпоранените колена беше ударил часът. Без сам да знае, той беше видял за сетен път изгрева на слънцето. Каквото и да се случеше през този ден, каквито и опити да правеше да се спаси, това щеше да бъде последният му ден. Да беше останал на стража пред входа на пещерата, положително щеше да бъде убит от Торес и Манчено, които пристигнаха почти по петите му.

Но вместо да си остане там, в предпазливия и страхливия му ум бе хрумнала мисълта да поразузнае дали няма наоколо някакви врагове. Така той избягна смъртта на дневна светлина, под открито небе, Ала нищо не можеше да спре стрелките на часовника, нито да приближи или отдалечи предопределения му край.

Докато той разузнаваше, Алварес Торес и Хосе Манчено стигнаха пред входа на пещерата. Исполинските седефени очи на Чиа върху отвесната стена на канарата бяха твърде страшни за закърмения със суеверия кару.

— Вие влезте — каза той на Торес. — Аз ще остана тука и ще пазя.

И Торес, в чиито жили течеше горещата кръв на някогашния му прадядо, който от столетия стоеше на вярна стража в редиците на мумиите, влезе в пещерата на маите тъй храбро, както бе влязъл същия онзи негов прадядо.

А щом той се загуби от погледа, Хосе Манчено, който не се страхуваше да убие по предателски начин никой жив човек, но много се страхуваше от невидимия свят, скрит зад необяснимите за него явления, забрави задълженията си на страж и крадешком избяга през джунглата. Така, когато се върна успокоен от разузнаването си и не намери никого пред входа, обладан от желанието да узнае тайните на маите, пазени от баща му и заключени в свещения пискюл, пеонът влезе в пещерата почти по петите на Торес.

Торес стъпваше тихо и предпазливо от страх да не издаде присъствието си на тези, които следеше. По-нататък той се забави пред зрелището на старите мъртъвци в залата на мумиите. Разглеждаше с любопитство тези мъже, за които се говореше в историята и за които историята беше спряла своя ход тука, в преддверието на скривалището, където царуваха боговете на маите. Особено голямо любопитство събуди у него видът на мумията в края на редицата. Приликата й със самия него твърде много биеше на очи, за да не я забележи, и не му оставаше друго, освен да повярва, че гледа някой от преките си прапрадеди.