Джек Лондон - Сърцата на тримата

— От кавалерийски пистолет — заключи той на глас. — Със слаб или много развален барут, защото на такова място, като тука, трябва да е бил изстрелян, кажи-речи, от упор и пак не го е пробил съвсем. А черепът е на индианец.

Завоят свърши, с извивка под прав ъгъл и те се озоваха в малко, но добре осветено помещение, изсечено в скалата. От високо, през прозорец с отвесни каменни пречки, един фут дебели и половин фут широки, се лееше мъждива дневна светлина. Подът на помещението бе осеян с голи човешки кости. Прегледът на черепите показа, че са принадлежали на европейци. Пръснати между тях, се търкаляха, пушки, пистолети, ножове и тук-там по някое мачете.

— Стигнали са чак тука, пред самия праг на съкровищницата — каза Франсис, — но както изглежда, започнали са да се бият заради богатството, преди още да са го пипнали. Много жалко, че старецът не е тука, та да види какво е сполетяло баща му.

— Дали някой не се е отървал и не е избягал с плячката? — предположи Хенри.

Но в същия миг Франсис вдигна очи от костите, за да огледа помещението, и видя нещо, което го накара да каже:

— Без съмнение, не! Вижте тия скъпоценни камъни, сложени вместо очи. Това са рубини или аз не знам какво е рубин!

Хенри и Леонсия проследиха погледа му и видяха каменна статуя на дебела, набита жена, която ги гледаше с червени очи и отворена уста. Тази уста беше толкова голяма, че превръщаше в карикатура цялото лице. До нея, също издялан от камък, но в малко по-героичен дух, стоеше още по-гадна и по-страшна статуя на мъж с едно ухо, съразмерно на тялото, а другото, тъй гротескно голямо, както устата на жената.

— Прекрасната дама трябва да е самата Чиа — рече присмехулно Хенри, — Но кой ли е този неин приятел със слонското ухо и зелените очи?

— Да пукна, ако зная! — изсмя се Франсис. — Но едно нещо зная: зелените очи на тоя със слонското ухо са най-големите изумруди, които съм виждал или сънувал. Всеки от тях е всъщност твърде голям, за да може да се прецени в карати. Те или са достойни за царска корона, или нямат никаква стойност.

— Но два изумруда и два рубина, колкото ще да са големи, едва ли представляват цялото съкровище на маите! — възкликна с убеждение Хенри. — Ние сме пред прага му, но нямаме ключа…

— … който старецът мая там, при пеещите пясъци, без съмнение държи в този свой свещен пискюл — допълни Леонсия. — Освен тези две статуи и костите на пода, тука няма нищо друго.

С тези думи тя се доближи да погледне мъжката статуя още веднъж по-отблизо. Гротескното ухо привлече вниманието й и сочейки го, девойката додаде:

— Не мога да кажа нищо за ключа, но ето ключалката.

И наистина слонското ухо, вместо да извива в отговаряща на размерите му ушна мида, представляваше плътен камък с изключение на малък отвор, който доста приличаше на ключалка. Напразно обикаляха те помещението, чукаха по стените и пода с надеждата да открият изкусно скрити проходи или неразгадаеми белези, сочещи къде е скрито съкровището.

— Кости на хора от tierra caliente, два идола, два изумруда с огромни размери, два също такива рубина и самите ние — това е всичко, каквото има тука — направи равносметка Франсис. — Сега можем да направим само две неща: да се върнем да доведем Рикардо и мулетата и да направим стан пред пещерата; след това да докараме тука почтения старец със свещените му възли, та дори и да се наложи да го носим на ръце.

— Ти почакай тука с Леонсия, пък аз ще отида да ги доведа — предложи Хенри, след като тримата се върнаха по дългите проходи, минаха между двете редици мъртъвци и излязоха на слънчева светлина под открито небе пред отвесната канара.

А там при пеещите пясъци, пеонът и баща му бяха коленичили в кръга, тъй шумно начертан от пръста на стареца. Валеше пороен тропически дъжд и при все че пеонът трепереше, старецът продължаваше да се моли, без да го е грижа за вятъра и дъжда, които брулеха голата му кожа. Тъкмо защото трепереше и се притесняваше, пеонът забеляза две неща, които убягнаха от очите на баща му. Първо видя Алварес Торес и Хосе Манчено предпазливо да излизат на пясъка от джунглите. След това видя чудо. Чудото се състоеше в това, че двамата закрачиха отмерено през пясъка, без да предизвикват ни най-малък звук с движението си. Когато изчезнаха от погледа му, той нерешително допря пръст до пясъка, но не чу никакви призрачни гласове. Пеонът заби пръста си в пясъка, но всичко остана безмълвно; същото безмълвие последва и когато с все сила плесна пясъка с отворена длан. Краткотрайният порой беше накарал пясъка да онемее.