Под очите, на протежение от двадесетина фута надолу, имаше странна триъгълна издатина. Тя беше нещо като израстък на канарата. Върхът й стигаше на една крачка от разстоянието между двете очи. Грапавините на повърхността и котешката пъргавина на Франсис му помогнаха да се изкачи до началото на издатината. Оттам, по самия й ръб, пътят стана по-лесен. Обаче едно падане от двадесет и пет фута височина и счупена ръка или крак на такова безлюдно място не предполагаше особено приятни изгледи и затова, карайки очите на Хенри, неволно да заблестят, Леонсия извика:
— Ах, моля ви се, внимавайте, Франсис!
Стъпил на върха на триъгълника, Франсис загледа ту едното, ту другото око. Сетне измъкна ловджийския си нож и зачовърка дясното.
— Да беше тука, почтеният старец щеше да припадне от такова светотатство — забеляза Хенри.
— Печелиш продупченото десетаче — викна Франсис и в същото време пусна в протегнатата ръка на Хенри изчопленото парченце.
Това наистина беше седеф, гладка плочка, изрязана с определената цел, слепена с много други плочки, да образува окото.
— Няма дим без огън — реши Хенри. — Маите не са избирали току-тъй това затънтено място, за да сложат на скалата очите на Чиа.
— Май че сгрешихме, като оставихме почтения старец и свещените му възли — каза Франсис. — Възлите щяха да ни разтълкуват всичко и да кажат какво да правим по-нататък.
— Където има очи, би трябвало да има и нос — обади се Леонсия.
— И има! — възкликна Франсис. — Боже мой! Че това, на което току-що се катерих, беше носът. Ние сме много близо и не можем да го видим в перспектива. От стотина крачки това сигурно изглежда като исполинско лице.
Леонсия пристъпи напред със сериозен вид и ритна купчина полуизгнили листа и съчки, явно струпани от тропическите бури.
— Тогава устата би трябвало да бъде, където си й е мястото, ей тука, под носа — рече тя.
За миг Хенри и Франсис разритаха сметта и откриха отвор, твърде малък, за да може да се промъкне в него човек. По всичко личеше, че срутването беше отчасти задръстило входа. Франсис бутна настрана няколко камъка и така можа да мушне главата и раменете си в дупката и да се поогледа със запалена клечка кибрит.
— Пазете се от змии — предупреди го Леонсия.
Франсис изсумтя в знак на благодарност и съобщи:
— Това не е естествена пещера. Всичко е изсечено в скалата, и то добре, доколкото разбирам от тия работи. — Една, полугласна ругатня ги осведоми, че догорялата клечка е попарила пръстите му. След това те го чуха да възкликва с изумление в гласа: — Няма нужда от никакъв кибрит! Тука си има специална осветителна система. … някъде отгоре… направо казано, скрито осветление, макар че е дневна светлина. Бива, си ги, тия стари маи! Няма да се изненадам, ако намерим и асансьор, топла и студена вода, парно отопление и портиер… Е, довиждане.
Тялото и краката му изчезнаха, а след това от дупката се чу гласът му:
— Хайде елате! Пещерата е чудесна!
— Не се ли радвате сега, че ме оставихте да дойда с вас? — натякна им Леонсия, когато се присъедини, към двамата мъже върху равния под на изсеченото в скалата помещение; очите им бързо свикваха с тайнствено процеждащата се сива, дневна светлина и те виждаха всичко изненадващо ясно. — Първо ви намерих очите, а след това устата.
Ако не бях с вас, най-вероятно сега щяхте да бъдете на половин миля оттука, щяхте да заобикаляте канарата и да се отдалечавате все повече и повече с всяка крачка.
— Но тука е празно, сякаш пометено — забеляза тя след малко.
— Естествено — каза Хенри. — Това е само предверието. Майте нямаше така глупаво да скрият съкровището, а което толкова са ламтели конкистадорите. Готов съм веднага да се обзаложа, че сме горе-долу толкова далече от самото съкровище, колкото и ако бяхме не тук, а в Сан Антонио.
Проходът, дванадесет или петнадесет фута широк и кой знае колко висок, ги отведе, според Хенри, четиридесет крачки напред. После изведнъж се стесни, изви под прав ъгъл надясно, пак под прав ъгъл наляво и ги изведе в друго просторно помещение.
Тайнствено процеждащата се дневна светлина все още им осветяваше пътя, но Франсис, който вървеше начело, спря тъй неочаквано, че Леонсия и Хенри, които вървяха отзад, се блъснаха в него. Те застанаха, един до друг — Леонсия в средата, Хенри отляво — и се вторачиха в дълга двойна редица хора, отдавна умрели, но непревърнали се в прах.
— Като египтяните, маите са умеели да балсамират човешки тела и да ги превръщат в мумии — промълви Хенри, несъзнателно снишил гласа си до шепот в присъствието на толкова непогребани мъртъвци, които стояха изправени и загледани право пред себе си, като да бяха още живи.
Читать дальше