Джек Лондон - Сърцата на тримата

Всички бяха облечени като европейци и лицата на всички бяха безстрастни като на европейци. Те носеха, както ги бяха носили приживе, изгнилите от столетията, одеяния на конкистадори и английски пирати. Двама от тях, с вдигнати забрадници, бяха оковани в ръждясала броня. Те бяха запасани с мечове и саби или ги държаха в съсухрените си ръце, в поясите им бяха затъкнати огромни кремъклии пищови старинен образец.

Старият мая беше прав — прошепна Франсис. — Те са украсили скривалището с простосмъртните нарушители на тайната… Я! И този ако не е чистокръвен ибериец! Хващам се на бас, че е дрънкал на китара, както и праотците му преди него.

— Този пък е девънширец, не съм виждал по-типичен от него — отговори шепнешком Хенри. — Залагам продупчено десетаче срещу жълтица, че е убил кошута в кралските ловища и с първия кораб се е спасил от кралския гняв в испанските владения в Америка.

— Бррр! — потрепери Леонсия и се притисна до двамата мъже. — От светлините на маите лъхат смърт и страхотии. В тях се крие някаква класическа мъст. Тези, които са се канили да ограбят съкровищницата, са станали нейни защитници и я пазят с нетленния си прах.

Не им се вървеше нататък. Тези призраци със старовремски одежди сякаш ги омагьосаха и не ги пускаха напред. Хенри изпадна в мелодраматично настроение.

— Как ли в това далечно, смахнато място, още в самото начало на завоеванието на Америка, като истински хрътки, те са надушили следата на съкровището! — каза той. — Макар и да не са могли да го отнесат, те са стигнали безпогрешно до него… Свалям шапка пред вас, пирати и конкистадори! Привет на вас, доблестни грабители, чиито носове са подушвали златото и в чиито сърца е имало достатъчно смелост, за да се биете за него!

— Аха! — съгласи се с него Франсис и задърпа Хенри и Леонсия да минат през двойната редица на древните авантюристи. — Старият сър Хенри би трябвало да стои тука начело на тази върволица.

Те минаха тридесет крачки, докато стигнаха до нов завой в црохода и там, в самия край на двойната редица, мумии, Хенри спря, посочи с пръст и рече:

— Не мога нищо да кажа за сър Хенри, но ето го Алварес Торес.

С испански шлем, полуразпаднали се средновековни испански дрехи и с голяма испанска сабя в кафявата си изсъхнала ръка, пред тях стоеше мумия, чието мургаво слабо лице удивително приличаше на слабото мургаво лице на Алварес Торес. Когато го видя, Леонсия хлъцна, дръпна се назад и се прекръсти.

Франсие я остави на Хенри, приближи се до фигурата, попила бузите, устните и челото й и успокоително се засмя:

— Не бих имал нищо против Алварес Торес да беше мъртъв, както е мъртъв този тука. Обаче ни най-малко не се съмнявам, че тъй е сложил началото на Торесовския род… искам да кажа, преди да дойде тука и да завърши земния си път като член на почетната стража пред съкровището на маите.

Разтреперана, Леонсия мина край мрачната фигура. Този път завоят на прохода беше много тъмен и Хенри, който сега беше тръгнал пръв, се видя принуден непрекъснато да пали кибрит.

— Хей! — възкликна той и спря, след като бяха минали около двеста крачки. — Я погледнете какво се казва майсторска работа! Вижте как е издялан този камък!

Сива светлина, нахлуваше откъм другия край на прохода, тъй че се виждаше и без кибрит. Пред тях, бутнат наполовина в една ниша, имаше камък, голям колкото прохода. Явно е бил използуван да прегражда прохода. Изработката бе съвършена, страните и ръбовете на камъка точно прилягаха към вдлъбнатината в стената, в която трябваше да влезе.

— Обзалагам се, че точно тука е умрял бащата на стария мая — възкликва Франсис. — Той е знаел тайната на противотежестите и лостовете, с които се завъртва камъкът, и както виждате наполовина е завъртян.

— Дяволска работа! — прекъсна го Хенри и посочи на пода пред себе си разпръснати кости. — Сигурно това е, което е останало от него. Този скелет е сравнително скорошен, иначе е щял да бъде мумифициран. Най-вероятно той е бил последният посетител преди нас.

— Старият жрец каза, че баща му водил тук хора от tierra caliente — напомни на Хенри Леонсия.

— А също така каза — добави Франсис, — че никой не се върнал.

Хенри, който беше намерил и вдигнал черепа, пак възкликва от учудване и запали клечка кибрит, за да покаже на другите какво е открил: Черепът не само носеше следа от нещо, което трябва да е било удар със сабя или мачете, но и една ръбеста дупка в тилната част сочеше, че там без съмнение е минал куршум. Хенри разклати черепа, чу нещо да трака вътре, разклати го пак и изтърси посплескал се куршум, Франсис го огледа.