Джек Лондон - Сърцата на тримата

Леонсия замълча, но нейният възлюбен все още не можеше да проговори.

— Е, кой е англосаксонецът сега? — попита тя с лека усмивка, наполовина поради собствената си смелост, наполовина развеселена от неговото объркване и вцепенение. — Казах ви без хитруване, без извъртане всичко за чувствата и за намеренията си.

— Но вие не можете! — буйно възрази той. — Вие не можете да обичате мен, а да се омъжите за Хенри!

— Изглежда, не сте ме разбрали — смъмри го тя. — Имам намерение да се омъжа за Хенри. Обичам вас. Обичам и Хенри. Но не мога да се омъжа за двама ви. Това не е позволено от закона. Затова ще се омъжа само за единия от вас. И съм решила, че това ще е Хенри.

— Тогава защо… защо ме убедихте да остана? — поиска да знае Франсис.

— Защото ви обичам. Казах ви го вече.

— Ако продължавате в този дух, ще полудея! — възкликна Франсис.

— Много често и на самата мен ми се струва, че ще полудея от всичко това — увери го девойката. — Ако мислите, че за мен е лесно да се държа така, като англосаксонка, дълбоко се лъжете. И все пак никой англосаксонец, дори и вие, когото обичам тъй силно, не може да ме презре за това, че премълчавам позорните тайни стремления на моето същество. Намирам, че е много по-почтено да ви кажа за тях направо в очите. Ако смятате това за англосаксонска черта, можете да я похвалите. Ако е испанска, женска или присъща на Солановци, пак можете да я похвалите, защото аз съм испанка, жена… испанка от рода Солано… Но аз не говоря с ръцете си — добави тя с бледа усмивка в настъпилото мълчание.

Тъкмо когато Франсис се канеше да заговори, тя му направи знак, двамата се ослушаха и чуха пращене и шумолене в храсталака, което издаваше приближаването на хора.

— Слушайте — припряно зашепна тя и сложи умолително ръка на рамото му. — Ще постъпя съвсем по англосаксонски, като ви кажа за последен път това, което ще ви кажа. После, и то завинаги, ще си остана хитруваща, пърполеща испанка, както благоволихте да ме наречете. Слушайте: аз обичам Хенри, това е вярно, съвсем вярно. Вас любя повече, много повече. Ще се омъжа за Хенри… защото го обичам и защото съм му дала дума. И въпреки това винаги ще обичам вас повече.

Преди той да успее да й възрази, пред самите тях от храсталака изскочиха старият жрец на маите и неговият син, пеонът. Едва ли забелязал присъствието им, жрецът падна на колене и възкликна на испански:

— За първи път очите ми виждат очите на Чиа!

Той заопипва възлите на свещения пискюл и започна да се моли на езика на маите; и ето какво щяха да чуят те, ако можеха да го разберат:

— О, безсмъртна Чиа, велика съпруга на божествения Хцатцл, създал всичко от нищо! О, безсмъртна съпруго на Хцатцл, ти, майко на царевицата, божество на скритото в сърцето на кочана зърно, богиньо на дъжда и оплодяващите слънчеви лъчи, хранеща семената, корените и плодовете, от които живее човекът! О, славна Чиа, чиято уста винаги повелява на ухото на Хцатцл, на тебе смирено се моля аз, твоят жрец. Дари ми твоята милост и прошка! Нека от твоята уста излезе златният ключ, който отключва ухото на Хцатцл! Позволи на верния си жрец да стигне до съкровището на Хцатцл… Не за самия него, о, богиньо, а заради неговия син, спасен от чужденеца гринго. Твоите деца, маите, измират. Те нямат нужда от съкровището. Аз съм последният ти жрец. С мен ще умре всичко, което се знае за теб и за великия ти съпруг, чието име мълвя само прострян по очи на камъните. Чуй ме, о, Чиа, чуй ме! Аз лежа по очи на камъните пред тебе!

Цели пет минути старият мая лежа прострян на земята; той тръпнеше и се гърчеше като в каталепсия, а Леонсия и Франсис любопитно го наблюдаваха, запленени от явната тържественост в молитвата на стареца, макар и да не можеха да разберат самата молитва.

Без да чака Хенри, Франсис влезе в пещерата за втори път. Заедно с Леонсия той тръгна напред, като истински водач, да показва пътя на стария жрец. Старецът все четеше възлите, мърмореше и вървеше подир тях, а пеонът бе оставен да пази пред входа. Между двете редици мумии жрецът спря с почит — не толкова към самите мумии, колкото към свещения пискюл.

— Тука пише така — провъзгласи той, като посочи една от осеяните с възли върви: — „Тия са били зли хора и разбойници. Тяхната участ е да чакат за вечни времена тука, пред затворената вътре тайна на маите.“

Франсис избърза с него край купчината кости на баща му и го въведе във вътрешното помещение, където преди всичко жрецът се простря по очи пред двата идола и дълго и пламенно се моли. После много внимателно проучи няколко от вървите. Тогава той съобщи, първо на езика на маите, а след като Франсис му направи знак, че не може да го разбере, и на развален испански: