Елизабет Лоуел - Песента на гарвана

Внезапно нещо я хвана изотзад. Стисна като менгеме ръката й и рязко я дръпна. Спасителната жилетка се изхлузи, освобождавайки движенията й. Жана се преобърна, тръгна надолу и след това се изтласка нагоре. На мястото на тъмнината, която я обгръщаше досега, видя високо горе някакъв трептящ, блещукащ сребрист диск. Отчаяно продължи да плува нагоре, тъй като инстинктът и интелектът й подсказваха, че ако премине през тази сребриста светлина, ще намери и въздух, и топлина. Докато се бореше да изплува, някак смътно си даде сметка, че се движи далеч по-бързо, отколкото собствените й усилия позволяваха.

Жана разцепи бляскавия диск и започна да поема глътки въздух в сякаш горящите си дробове. Постепенно разбра, че не е сама. Огромна мъжка ръка я придържаше към повърхността. Едни тъмни и дълбоки като среднощно море очи се взираха в нея. Над тези неподвижни очи гъста, гарвановочерна коса беше полепнала по главата на мъж, оформената от едри кости, здрави като ръката, която я придържаше над вълните.

Когато очите й се фокусираха върху него и той внимателно я обърна и опря плешките й до гръдния си кош. С ръка, опряна между гърдите й, я задържаше неподвижна. Ръката му бе едра, почти смазваща с огромната си сила. Почувства някакво раздвижване, разбра, че тялото й плува, а след тях оставаха високи пръски вода, образувани от движението на краката му.

Обзе я невероятно облекчение. Спря да се бори със студа и морето, остави се безмълвна на волята и силата на непознатия.

— Готово — обади се плътен глас в ухото й. — Отпусни се. Вече си в безопасност. — Както всичко останало, което Жана успя да забележи в този мъж, гласът му беше силен, дълбок и мрачен. — Почти стигнахме до корабчето ми.

Думите проехтяха в ухото й, сякаш бяха камъни, преобръщани от бурни вълни. Опита се да отговори, но разбра, че няма сили. Разни думи без никаква връзка се блъскаха в главата й. Замаяна усети, че вече не й е студено. Беше вцепенена, измръзнала до мозъка на костите си и не усещаше абсолютно нищо.

— Трябва да се кача на кораба. Хвани се за стълбата, докато те издърпам. Ще можеш ли?

Светът бавно се завъртя около нея. Бавно фокусира черните му очи.

— Чуваш ли ме?

Жана погледна към мъжа, учудена какво ли иска от той нея. Когато видя, че лявата й ръка е промушена през стъпалата на корабна стълба, изведнъж я обзе необяснимо желание да се смее. Огромна силна ръка увиваше пръстите на лявата й ръка около едно стъпало. Опита се да хване и дясната й ръка и чак тогава забеляза, че тя все още стиска бутилката.

— Вече можеш да я пуснеш — каза й той. — Нямаш повече нужда от нея. В безопасност си.

Гласът избоботи и проехтя някъде дълбоко в нея като далечна гръмотевица, достигайки първичното — инстинкта, който я бе заставил да продължава да се бори, дори и след като бе останала без капчица сила. Някак интуитивно разбра, че думите на непознатия й казват истината. Беше в безопасност. Беше разбрала, че е в безопасност още в мига, в който почувства силните му ръце да я тласкат към спасителния въздух.

Едва-едва, болезнено, вкочанените й пръсти се разтвориха и пуснаха бутилката. Бутилката бавно потъна — бледа сянка, изчезваща в дълбините на морето. Жана обви с пръсти стълбата, подчинявайки се на думите на непознатия. Видя как той се хвана здраво за ниския метален парапет, който заобикаляше планшира на корабчето. Мускулите му се издуха и изпънаха, докато се оттласкваше от водата с лекота, с която тя би се качила от улицата на тротоара. Преди да осъзнае смисъла на тази сила, почувства, че той я издърпва от водата и я носи на ръце в малка каюта, като че ли не тежеше повече от едно перце.

— Хвани се за мен.

Светът около нея отново се завъртя и Жана покорно се подчини. Усети смътно, че краката й стоят на нещо твърдо и стабилно, но в следващия миг, отказаха да й се подчиняват. Силната ръка около кръста й успя да я предпази да не се стовари на носа си върху палубата. Увисна на мъжа с вцепенени ръце, докато той включваше двигателя на корабчето. Двата мощни мотора му отвърнаха с гърлено ръмжене. Малкият съд потегли и се насочи към залива.

Няколко дълги минути Жана усещаше само грохота на мощните мотори и нетрепващата сила на непознатия. Накрая мъжът изключи двигателя. Остави я само, докато закотви кораба, и се върна при нея. Започна да съблича дрехите й с леки, прости движения. Тя трепна и вяло започна да се дърпа от ръцете му. Отчаяно се помъчи да мобилизира силите си, но тръпките, които преминаваха през тялото й, отнемаха цялата енергия.