Елизабет Лоуел: Песента на гарвана

Тъкмо бе решил отново да обърне корабчето, за да огледа морето под друг ъгъл, по посока на брега проблесна нещо оранжево. Смръщил вежди, извърши внимателно маневрата. Оранжевото петънце, което се мерна за секунда, бе прекалено близо до брега и прекалено далеч от устието на залива, за да е от лодката, която търсеше. По-вероятно да бе рибарска лодка или мрежа за раци, отвързани и лашнати в морето от бурята.

Оранжевата точка проблесна пак. Гарвана фокусира бинокъла и успя да види човек, гребящ с огромно усилие.

Лодката изчезна между две вълни и отново се появи сред водна пелена. Мигновено Гарвана си даде сметка, че човекът беше в беда. Очевидно не бе достатъчно силен, за да се бори едновременно с прилива, вълните и с вятъра, които го тласкаха в опасна близост до брега. Всъщност повече приличаше на юноша, отколкото на мъж. Нито раменете му бяха широки, нито ръцете — мускулести.

Гарвана грубо изруга — думите му бяха яростни като бушуващия вятър. Захвърли бинокъла, рязко намали газта и обърна корабчето към малката лодка. Не мъж нито дори момче седеше в нея — една жена с последни сили се бореше с бурното море. Вълните подмятаха лодката й, бордът опасно се накланяше към водата. Напрегнатото тяло на жената излъчваше и страх, и решимост. Тя упорито се мъчеше да запази курса на натежалата от водата лодка към спасителния залив, по-далеч от опасния бряг.

„Черната звезда“ направи широк завой и се приближи до лодката. Изненада и облекчение се изписаха на лицето на жената, когато го съзря. Корабчето приближи още, Гарвана изключи газта и заряза руля. Хвърли към лодката тежката намотка въже за буксир. Затаи дъх, докато жената пълзешком се добра до носа и здраво затегна въжето.

Едва тогава забеляза колко много вода имаше в лодката — можеше да се каже, че бе почти пълна. Тъкмо щеше да извика на жената да започне да изтребва, когато я видя да се навежда и здраво да се залавя за работа с прозрачната бутилка. Много предпазливо даде газ, като внимаваше буксирното въже да не се опъва прекалено. Почувства леко подръпване, когато тежестта на лодката опъна дългото въже. Бавно, внимателно започна да тегли лодката към спасителния залив.

След като и двата съда бяха поели към новото направление, Гарвана взе бинокъла и го насочи към повредената лодка, която плаваше на десетина метра зад кърмата на „Черната звезда“. Няколко дълги минути разделяше вниманието си между управлението на „Черната звезда“ и жената в лодката. Тя продължаваше да изтребва водата, но въпреки усилията й, лодката газеше прекалено ниско, за да е в безопасност.

Внезапно жената спря да изгребва. Гарвана се намръщи, като я видя да се свлича на седалката. Нима не разбираше, че опасността не бе преминала? Лодката се въртеше като прасе в кал. Когато дойдеше време да завият към залива, кърмата й щеше да е обърната към вълните. Нямаше как да й помогне, просто нямаше друг начин да влязат в залива. Ако не започнеше отново да изгребва, първата вълна, която се разбиеше в кърмата, щеше я изпрати направо към дъното.

И докато Гарвана успееше да пререже въжето, имаше голяма вероятност да потъне с нея.

Тази мисъл премина мълниеносно през главата му, той бързо събу тежките си водонепропускливи ботуши. Несъзнателно ръката му докосна колана. Коженият калъф на ножа прилепна успокоително към нея.

— Изтребвай! — изкрещя Гарвана. Гласът му беше силен като грохота на разбиващите се в скалите вълни.

Порив на вятъра грабна думата и я запрати обратно към него. Погледна отново през бинокъла, ругаейки цветисто. Жената се бореше с нещо, но проклет да бъде, ако можеше да разбере с какво. Накрая движенията й я обърнаха така, че той можеше да види ръцете й с бинокъла. Тя се мъчеше да отлепи вцепенените си пръсти на лявата ръка от бутилката, вкопчени в нея в мъртва хватка.

Гарвана видя как мускулите се сгърчват в спазъм, сякаш протестиращи срещу онова, което се искаше от тях. Ръката беше безполезна, поне докато мускулите не се отпуснеха. Видя сълзи на безсилие да пълнят очите на жената, която водеше отчаяна борба със собственото си тяло. Забеляза и признаците на изтощение — побелели от болка и умора устни, посинялата кожа, показваща, че тялото е премръзнало опасно. Беше останала без сили, напълно изтощена.

И все пак тя се бореше, не искаше да се предаде.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Гарвана, косите му направо настръхнаха. Никога не беше виждал нещо по-красиво от смелостта на тази жена. Беше изчерпала силите си до предела на невъзможното, беше премръзнала, направо смазана, но все пак заставяше стройното си тяло да работи, да не се предава. Гарвана й извика, като че ли чрез потока от думи, се опитваше да й предаде част от огромната си сила. Съмняваше се, че е разбрала нещо, когато ги деляха десетина метра тътнещо море, но все пак отново й извика — искаше тя да знае, че не е сама.