Елизабет Лоуел - Песента на гарвана

— Знам — въздъхна тя и отпусна глава на гърдите му, прекалено уморена, за да държи очите си отворени. — Какво… стана?

— Поспи — подкани я нежно той и я зави през глава. — Когато се събудиш, ще си спомниш всичко.

Гарвана усети вече топлия й дъх върху гърдите си. Крайното изтощение принуди тялото й да се отпусне. Само след миг беше заспала дълбоко, сгушена в ръцете му. Доверието, което това обикновено действие излъчваше, достигна и озари и най-тъмните кътчета на душата му. Дъхът му се смеси с нейния. Заспа, обръгнат от аромата на жената и на морето.

Жана бавно се пробуди. Протегна ръка, за да намери регулатора на електрическото си одеяло. Явно снощи, когато си е легнала, й е било ужасно студено, та бе оставила регулатора на три… Дори възглавницата й се беше сгряла. Пипнешком пръстите й затърсиха регулатора, който обикновено висеше от леглото малко над пода. Намери обаче нещо гладко, твърдо, жилаво и топло като оставена на слънце коприна. Опипа нещото, чудейки се дали още не сънува. От докосването й нещото се раздвижи.

— Внимавай, момиче! Плуваш в опасни води.

Жана се стресна и разтърка очи. Движенията й бяха разгърнали отчасти едно странно сребристо одеяло. Виждаше се част от гол мъжки гръден кош, плашещо голям — или би бил, ако не беше израснала сред почти толкова едри мъже. Черни косми се спускаха клиновидно, преминавайки в тъмна линия, която сякаш разделяше на две огромно, много силно мъжко тяло. Надолу тъмната линия се разширяваше и образуваше черен триъгълник. Там се намираха пръстите й. Е, не точно там…

Смутена, Жана отдръпна ръката си като опарена.

— Съжалявам, аз… аз… — Изведнъж си даде сметка, че беше чисто гола. Гол беше и великанът, раздвижил се от нейното докосване. Лежеше почти върху него, гърдите й — притиснати в заоблеността на мускулестата му ръка.

— Кой… какво?

— Викат ми Гарвана — отвърна й с дълбокия си глас, който затрептя по гърба й. — А що се отнася до „какво“…?

— Няма значение… — прекъсна го бързо тя. Почувства, че гърдите и бузите й пламнаха. — Сигурно съм полудяла, но не съм забравила, какво съм учила в прогимназията.

— Прогимназията? — повтори той учудено, придърпвайки падащата завивка.

— Възпроизвеждането на видовете — отвърна кратко Жана.

Смехът му предизвика особен странен трепет в нея. Беше плътен, топъл звук, мъжествен, твърд и едновременно нежен като косъмчетата, която пръстите й бяха докоснали.

Тези чувствени мисли засилиха още повече руменината й. Явно студената вода бе причинила измръзване на онова, което минаваше за неин мозък. Внезапно паметта й се възвърна. Студ. Буря. Вода. Някакъв сребърен диск, плуващ невероятно далеч над главата й. Изведнъж си спомни всичко с кристална яснота, която я зашемети. Погледна към мъжа, който лежеше така близо до нея. Силни ръце. Черни очи. Глас като разбиващи се в скалите вълни, но все пак някак топъл, милващ. Инстинктивно проумя всичко. С него беше в безопасност.

— Ти ми спаси живота.

— Ти се бореше с всичка сила — й каза Гарвана. — Аз ти оказах само малка помощ.

Жана погледна огромната мургава силна ръка, която държеше странното одеяло, придърпвайки го нагоре, за да я загърне във вълшебна топлина. Щеше да умре там, в бурята, ако не бяха тези силни ръце. Знаеше го.

— Малка ли? — повтори тихо тя. — Мисля си, че никак не е малка.

Гарвана вдигна ръката си и я погледна, сякаш я виждаше за първи път.

— Права си, никак не е малка — кимна той, като се правеше нарочно, че не я разбира. Протегна се небрежно, все едно бе сам и преметна тъмносиния чаршаф върху голите си бедра. — Стопли ли се вече? — В гласа му прозвуча загриженост.

— Да, благодаря ти — отвърна Жана. Докато говореше, нови спомени нахлуваха в главата й. Беше толкова измръзнала, че почти не усещаше палубата под краката си… Не можеше да стои права, не можеше да плува, не можеше дори да диша… — Ако… ако не ми беше помогнал…

Гарвана сви широките си рамене и рече небрежно:

— От дете съм по-едър от другите край мен. Приятно е да знаеш обаче, че от това огромно тяло е имало и друга полза, освен да дърпам мрежите или да плаша децата.

Жана потръпна — зад тези обикновени думи се криеше огромна самота. Въпреки невероятната му мъжка сила и иначе грубоватия му външен вид, Гарвана явно бе чувствителен човек. Импулсивно, тя постави ръка върху изваяните мускули на раменете му.

— Обзалагам се, че децата не бягат от тебе, а те обичат, защото знаят, че с теб са в безопасност. Сигурна съм в това! — Сиво-зелените й очи търсеха неговите. — Хей, Гарван, просто не знам как да ти благодаря за…