Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Той се размърда, опитвайки се да се настани по-удобно. Хоук взе една възглавница и се върна, при Дери. С няколко бързи движения я пъхна под гипсирания крак на младежа, за да намали напрежението в гърба му.

Дери въздъхна.

— Благодаря. Проклетата гадост тежи колкото мен.

Ейнджъл погледна Хоук, изненадана отново от несъответствието между грубите му думи и загрижеността в действията му.

Хоук я изгледа хладно.

— Давай, погали го — каза Хоук. — Така няма да мисли за глезена си.

Дери се разсмя високо, но сините му очи бяха пълни със задоволство.

— Това ми харесва у теб — каза Дери. — Всички край мен ходят на пръсти и се опитват да бъдат мили, а ти не го правиш. Като бъдещ лекар, аз смятам, че в света има място за кръвоспиращи.

— Да — каза рязко Ейнджъл. — В плътно затворени буркани.

За миг Дери изглеждаше шокиран от думите й. След това отново се разсмя. Напрежението напусна лицето му и той заприлича на осемнайсетгодишен, въпреки че беше на двайсет и една. Хвана ръката На Ейнджъл, стисна я и я сложи отново върху челото си.

— Погали ме. Ти ми влияеш добре. Всъщност това важи и за двама ви. Бях започнал да се самосъжалявам, когато вие пристигнахте.

Думите му накараха раздразнението й да се изпари. Тя започна да гали отново челото му и с всяко движение усещаше мрачния поглед на Хоук върху себе си.

Дери затвори очи, въздъхна дълбоко и се отпусна.

— Ръцете ти са като теб, Енджи — прошепна той. — Мили. Щедри. Спокойни. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се — отвърна тихо тя.

— Сигурна ли си? Знам колко си заета.

— Лято е. През лятото единствената ми работа е да попивам цветовете и слънчевата светлина.

Дери отвори очи и я погледна с очевидно облекчение.

— Благодаря — каза той с дрезгав и провлачен глас.

Хапчето очевидно беше започнало да действа. Дери погледна Хоук.

— Кога искаш… да започнеш… голямата обиколка? — попита Дери с бавен глас.

За миг Хоук почти почувства съжаление към Ейнджъл, която беше хваната в капана на този млад, рус чаровник. След това устните му оформиха кратка усмивка. Чарът на Дери беше истинска сила и също като слънцето караше хората да се приближават и да се топлят.

Хоук не бе забелязал нито един признак, че Дери е лъжец или измамник. Дери не можеше да направи нищо, за да престане да бъде толкова очарователен. Той беше останал недокоснат от жените и лъжите.

Хоук щеше да се погрижи това да не се промени.

— Утре — отвърна Хоук. — Докато Ейнджъл не се увери, че можеш да се грижиш сам за себе си, няма да мисли за работа.

Ейнджъл вдигна глава.

— За какво говорите вие двамата? — попита тя.

Дери я погледна и присви очи, опитвайки се да фокусира погледа си, който бе станал замъглен от действието на болкоуспокояващото.

— Да… разведеш Хоук — успя да каже той. — Аз… не мога.

Ейнджъл погледна Хоук с нескрита изненада.

— Знаеш ли за какво говори Дери?

Дери чу думите на Ейнджъл да заглъхват в съзнанието му. Знаеше, че трябваше да я накара да разбере колко важно е да помогне на Хоук, но езикът му отказваше да изрече думите.

Внезапно той осъзна колко много беше изтощен. Дери започна да се бори срещу действието на хапчето.

— Енджи? — повика я той. Гласът му беше изпълнен с нещо подобно на паника.

Ейнджъл усети как мускулите му се стегнаха под ръката й. Тя заговори бързо, спомнила си собственото си чувство на безпомощност в болницата преди три години, когато инжекциите я бяха завлекли в тъмнината, отнемайки й дори възможността да извика.

Освен в ума си. Там тя бе викала безкрай, уловена в мрежата на барбитурата.

— Не се бори с хапчето. Чуваш ли ме, Дери? Отпусни се. Всичко е наред.

— Не мога… Хоук.

— Аз ще се погрижа за Хоук — каза веднага Ейнджъл. — Отпусни се. Дери. Аз съм до теб.

Тя погали челото и бузата на Дери, сякаш му налагаше да се успокои.

— Вече всичко е наред — каза тихо тя. — Спи, Дери. Аз съм тук.

Погледът на Дери се спря върху нея за миг. Той си пое дъх, кимна бавно и престана да се съпротивлява на лекарството.

Едва тогава Ейнджъл осъзна, че Хоук беше дошъл до нея и й помагаше, като държеше силно раменете на Дери. Без Хоук, тя едва ли щеше да успее да попречи на младежа да седне в леглото.

— Благодаря — каза Ейнджъл. — Дери ще се оправи. Просто малко се притесни, когато осъзна, че лекарството е по-силно от него. Чувството за безпомощност го уплаши.

Ейнджъл стисна юмруци, когато си спомни как и тя бе изпитала същото чувство преди три години — болка, безпомощност и ярост.