Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

— Не.

— Не трябва да ги пропускаме. Бившата Източногерманска държавна сигурност, известна на хората като Щази, е изгубила много средства и години в търсене на Кехлибарената стая. Без успех, разбира се.

— Защо казваш разбира се? Мислиш, че стаята няма да бъде открита?

— Смятам, че е потънала в дим, когато съюзниците са изравнили Кьонигсберг със земята. Кехлибарът гори като смолата, от която някога са правели факли — силна миризма, кълба от дим и страховити пламъци.

— Но Борис Елцин каза на немците, че Кехлибарената стая е скрита някъде в бившата Източна Германия — възрази Елън.

— Елцин каза също, че на мястото на саморазрушаващата се, корумпирана комунистическа система ще наложи свободна пазарна икономика, и то в срок от една година. Сигурен съм, че при това положение няма да има нищо против да извади кехлибарен заек от шапката си, за да зарадва и успокои своя роптаещ народ.

Ноктите й отново потропаха по дамската чанта. Нов повей на вятъра разлюля елите. Върволица от облаци надвисна над дръвчетата. Морските вълни безшумно се разбиваха в носа на скалата.

Джейк отново погледна часовника си. Бяха изтекли само няколко минути, а му изглеждаха цяла вечност. Определени хора го караха да се чувства така. Елън бе една от тях. Невинаги му беше влияла така, но човек все пак израства, ако има достатъчно време за това.

— Значи не търсиш Кехлибарената стая — продума Елън, гледайки го внимателно.

— Както сама каза, вече не вярвам на сладки приказки.

— Ще ми се обадиш, ако чуеш нещо интересно, нали?

— Нямам телефонния ти номер.

— Но ние имаме твоя. Ще се навъртам наоколо.

Джейк дори не се опита да изглежда щастлив от тази перспектива.

— На ми досаждай.

— Въобще не смятам да ти досаждам.

— Господи — процеди той презрително, — наистина ли вярвате, че Кайл притежава парче от Кехлибарената стая?

Тя се поколеба, после додаде:

— Ще трябва да действаме така, сякаш вярваме.

— Защо?

— Алтернативата е да ни разпердушинят. Разполагаш със седемдесет и два часа, преди да те издам на Онор Донован. Визитната ми картичка е до телефона ти. Ако откриеш нещо, обади ни се. Помогни на нас и ние ще помогнем на теб. И умната, Джейк.

— Сбогом — промърмори той и я заобиколи.

— Наистина мисля това, което казвам.

— Аз също.

Преди Джейк да затвори вратата след себе си, Елън запали колата. А когато той вдигна телефонната слушалка, тя вече се бе изгубила надолу по пътя, по който вятърът вдигаше облаци от прах. Не беше необходимо да проверява номера, който набираше. Щом отсреща се чу сигнал, той отвори бордовия дневник на Кайл и започна да го сканира.

— Имърджинг ресурсис, мога ли да ви помогна с нещо? — запита приятен глас.

— Надявам се, Фред. Там ли е моето второ аз?

— Здрасти, Джейк. Тя говори с Калининград.

— Кое време е, за да говори сега?

— Изглежда, нейният познат е дегустирал водка доста след обичайното работно време там и едва сега отговори на обаждането й. А, почакай. Линията й вече е свободна. Ще те свържа.

Джейк присви очи, съсредоточи се и продължи да обръща страниците на дневника. След миг Шарлот Фицрой, вицепрезидент на Имърджинг ресурсис и много добра негова приятелка, беше на линия.

— Здрасти, Прес. Някакъв напредък? — попита Шарлот.

— Работя по въпроса. Да са те притеснявали от правителството?

— Атакуваха ме. Опитах се да им помогна…

Джейк се засмя и продължи да сканира дневника.

— … но те не пожелаха да конкретизират какво точно искат — продължи тя, — така че не успях да им бъда особено полезна.

— Те искат Кехлибарената стая.

— Както и всеки, който е чувал за нея.

— Да. Като изключим това, как вървят нещата?

— Бизнесът като цяло или конкретно Кайл Донован?

— Да.

— Без теб всичко върви наопаки, но все пак ще ти изпратя няколко договора за подпис. Що се отнася до Кайл, нищо ново. Няма трупове с липсващи пръсти. Няма удари на мафията, свързани с търговията на балтийски кехлибар.

— Попаднала си на нещо.

— Паднала съм на нежния си малък задник.

— Хайде, Шар! Спомни си кой плаща сметките.

— Предпочитам да изчакам, докато се натъкна на нещо солидно.

— А аз — не.

— Е, добре. Един от нашите хора в Калининград предложи да потърсим на другия край на бившия Съветски съюз.

— Къде?

— Камчатка.

Джейк спря да обръща страниците на дневника. Полуостров Камчатка се намираше на един хвърлей от Аляска.

— Защо?

— Кайл няколко пъти се е обаждал на някакъв телефонен номер там. Рибарско курортно селище и е толкова наблизо, че не можеш да си представиш. Управлява се от руснаците. Собственик е Влад Киров.